Целуната от сянката

Потиснах желанието си да го сграбча и раздрусам, за да събудя здравия разум в него.

— Разбирам накъде клониш, само че има една пукнатина в твоята желязна логика: нищо няма да се получи между нея и Ейдриън.

Той отвърна очи и не каза нищо повече. Подозирах, че имаше нещо повече от раздразнението му, че тя прекарва част от времето си с друг млад мъж. Както сам призна, Кристиан се чувстваше много неуверен по отношение с Лиса. Връзката му с нея направи чудеса, що се отнася до поведението му и умението му да общува, но все още не можеше да се справи с последствията от „опетненото“ му семейство. И не преставаше да се измъчва, че не е достатъчно добър за нея.

— Роуз има право — разнесе се зад нас гласът на някакъв неканен гост. Въоръжих се с най-свирепия си поглед и се обърнах рязко, за да застана очи в очи с Джеси. Естествено, Ралф Саркози се влачеше след него. Дийн, наскоро избран за пазител на Джеси, дежуреше край вратата. Джеси и Ралф не бяха на опашката, когато ние пристигнахме, но очевидно бяха дошли след това и бяха подслушали част от разговора ни. — Ти все още си от кралска фамилия. Имаш пълното право да си с нея.

— Леле, какви са тези обрати? — удивих се аз. — Не бяхте ли вие тези, които ми казахте онзи ден, че Кристиан всеки момент може да стане стригой? На ваше място щях да си пазя яко врата. Той изглежда доста опасен.

Джеси сви рамене.

— Хей, нали ми каза, че бил чист. Пък и ако някой тук познава стригоите, това си само ти. Освен това започваме да си мислим, че бунтарската природа на Кристиан Озера заслужава уважението ни.

Изгледах го подозрително, защото очаквах някакъв трик, макар засега да изглеждаше искрен, все едно че наистина бе убеден в надеждността на Кристиан.

— Благодаря — рече Кристиан. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. — Сега, след като одобрявате мен и моето семейство, мога спокойно да продължа да живея живота си. Това бе единственото, което досега ме спираше.

— Говоря сериозно — заяви Джеси. — За фамилия Озера напоследък не се говори, но тя е била една от най-влиятелните. И отново може да стане такава благодарение на теб. Ти не се страхуваш да вършиш неща, за които не е редно да се правят. Ние харесваме това. Ако преодолееш глупавата си антисоциална отчужденост, можеш да намериш подходящи приятели. И ще можеш да престанеш да се тревожиш за Лиса.

Двамата с Кристиан се спогледахме.

— Какво си намислил? — попита той.

Джеси се ухили и се огледа предпазливо.

— Някои от нас започват да сплотяват усилията си. Знаеш ли, ние формираме група — нещо като обединение на онези от нас, които са от по-добрите фамилии. Нещата излязоха от контрол с тези атаки на стригоите миналия месец. Никой не знае какво да предприеме. Говори се още, че ще ни включат в сраженията и че ще има нови начини за разпределение на пазителите. — Изрече последните думи презрително. Настръхнах, като чух как говори за пазителите като за неодушевени предмети. — Твърде много морои, които не са от кралски произход, се опитват да командват.

— Какъв е проблемът, ако идеите им са добри? — попитах аз.

— Тези идеи не са добри. Те не си знаят мястото. Някои от нас вече обмислят как да се защитим от това и да се грижим един за друг. Мисля, че ще ти допадне това, което се научихме да правим. В края на краищата ние сме тези, които в бъдеще ще трябва да взимат решенията, а не дампирите или мороите от нисшите слоеве. Ние сме елитът. Най-добрите. Присъедини се към нас и ние ще ти помогнем да бъдеш с Лиса.

Не успях да се сдържа и се разсмях. А Кристиан просто изглеждаше отвратен.

— Взимам си назад думите, които казах преди малко — отвърна той. — Това е нещото, което съм искал през целия си живот. Покана да се присъединя към вашия клуб.

Ралф, който беше по-едър и по-висок от останалите, пристъпи напред.

— Не се бъзикай с нас. Това е сериозно.

— Тогава и вие не се бъзикайте с мен — въздъхна Кристиан. — Ако наистина си мислите, че искам да се мъкна с вас, за да се опитвам да направя живота за някои морои, които и без това вече са разглезени и прекалено влюбени в себе си, още по-добър, тогава сте по-глупави, отколкото ви мислех. А аз ви мислех за много глупави.

По лицата на Джеси и Ралф се изписаха гняв и смущение, но за щастие тъкмо тогава извикаха името на Кристиан. Той изглеждаше доста ободрен, когато се насочихме към кабината. Явно конфронтацията с двама задници беше достатъчна, за да забрави тревогите за любовния си живот.

Тази вечер за захранваща на Кристиан беше определена една жена, Алис, най-възрастната от всички захранващи в кампуса. Повечето морои предпочитаха по-млади донори, но Кристиан, какъвто си беше особняк, я харесваше може би именно защото беше по-стара. Всъщност не беше чак толкова стара — малко над шейсетте, — но през живота си бе поела прекалено много ендорфини, които трайно я бяха увредили.

— Здравей, Роуз — каза ми тя, като извърна замъглените си сини очи към мен. — Ти обикновено не идваш с Кристиан. Да не би да си се скарала с Лиса?

— Не — отрекох аз. — Само промяна на декора.