Целуната от сянката

Докато двамата с Дмитрий приближавахме към работните си места, се зачудих какво всъщност бе накарало Дмитрий да остане тук. Със сигурност той всъщност не искаше да работи през почивния си ден. Не бях свикнала на такова странно поведение от негова страна. Намеренията му обикновено бяха съвсем ясно разбираеми и затова си казах, че сигурно и за днешната ни среща ще се намери някакво просто обяснение. Само дето още не ми се бе изяснило.

— Благодаря и на двамата, че доброволно ми се притекохте на помощ — рече ни с усмивка отец Андрю. Той беше морой, някъде към петдесетте, с изтъняла, сивееща коса. Аз го харесвах и уважавах, въпреки че не си падах много по религията. — Днес няма да правим нищо специално — продължи той. — Даже ще е малко скучно. Разбира се, ще направим редовното почистване, а след това бих искал да ми помогнете да подредим кашоните със стари вещи, които съм оставил на тавана.

— Ще се радваме да помогнем с каквото можем — рече Дмитрий сериозно. Аз потиснах въздишката си и се опитах да не мисля за другите толкова по-приятни и интересни неща, които бих могла да правя.

Захванахме се с чистенето.

Аз се залових да мия пода, а Дмитрий се зае с почистването на прахта и лъскането на дървените скамейки. Изглеждаше замислен и съсредоточен, докато чистеше, сякаш действително се гордееше с работата, която вършеше. А аз продължавах да си блъскам главата, за да отгатна защо все пак бе останал. Не ме разбирайте погрешно — радвах се, че е край мен. От присъствието му ми ставаше по-добре, пък и нали винаги ми беше приятно да го наблюдавам.

Казах си, че може би е тук, за да получи повече информация за това, което се случи онзи ден с мен, Стан, Брандън и Кристиан. Или пък искаше да ме смъмри за другия случай със Стан, когато бях обвинена, че съм се втурнала в схватката от егоистични подбуди. Това обяснение изглеждаше по-вероятно, ала той не каза нищо. Дори когато свещеникът излезе от олтара, за да отиде в кабинета си, Дмитрий продължи да чисти мълчаливо. Не се съмнявах, че ако имаше нещо да ми каже, нямаше да го премълчи.

Щом свършихме с чистенето, отец Андрю ни накара да смъкнем от тавана струпаните там вещи, и то кашон по кашон, и да ги преместим в склада в дъното на църквата. Лиса и Кристиан често използваха този таван като свое тайно убежище, затова се зачудих, ако там горе е по-чисто, как ще се отрази на любовните им игри. Може би ще престанат да ходят там и вместо това ще предпочетат да поспят.

Когато смъкнахме всички вехтории долу, тримата седнахме на пода и се заехме да ги сортираме. Отец Андрю ни даваше наставления какво да запазим и какво да изхвърлим. Макар да седяхме там само за кратко, все пак за краката ми беше като почивка след толкова силното физическо натоварване през тази седмица. Докато работехме, си поговорихме, като свещеникът ме поразпита за учебните занятия и разни други неща. Всъщност не беше чак толкова зле.

Докато се трудехме, ненадейно ме споходи една мисъл. Почти бях успяла да убедя себе си, че Мейсън е бил оптическа измама, дължаща се на недоспиването ми, но за да се уверя окончателно, бе необходимо да получа потвърждение от авторитетна личност, че призраците не съществуват в реалния свят. Това щеше да ми помогне за дълго време да се чувствам по-добре.

Ъъ, вярвате ли в призраци? — обърнах се към отец Андрю. — Искам да кажа дали се споменава за тях в тези… — посочих около нас — във всички тези вехтории?

Въпросът несъмнено го изненада, ала той все пак не изглеждаше засегнат, че нарекох „тези вехтории“ това, с което той се бе занимавал през целия си живот. Нито пък от факта, че очевидно бях невежа по отношение на всичко, свързано с религията, въпреки че вече толкова години посещавах службите му. Лицето му доби учудено изражение и той прекъсна работата си.

— Ами… предполагам, че всичко зависи от това какво разбираш под думата „призрак“.

Почуках с пръста си една книга по теология.

— Нали цялата работа е свързана с това, че когато умреш, отиваш или на небето в рая, или в ада. Което означава, че призраците са само измислица, нали така? Няма споменати призраци нито в Библията, нито някъде другаде.

— Пак ти повтарям, че зависи от това как ще ги дефинираш. Нашата вяра винаги се е придържана към твърдението, че след смъртта духът се отделя от тялото и действително може да се рее в този свят.

— Какво? — От ръката ми се изплъзна една прашна купа, която допреди малко държах. За щастие беше дървена и не се счупи. Побързах да я вдигна. Това не беше отговорът, който очаквах. — Но за колко дълго? Завинаги ли?

— Не, не, разбира се, че не. Това би било в разрез с възкресението и спасението на душите, което с крайъгълният камък в нашата вяра. Но се вярва, че душата може да остане на земята от три до четирийсет дни след смъртта. Накрая получава „временна“ присъда, която я изпраща от този свят към небето или към ада — макар че никой няма да има истинска присъда преди настъпването на Страшния съд, когато душата и тялото ще се слеят, за да живеят във вечността.