Целуната от сянката

— Ако споделиш с него желанието си да се опълчиш срещу установените порядки, със сигурност ще говори с теб.

— О, върховно. Онзи не беше ли пазител Беликов? — попита тя, като рязко смени темата.

— Да.

Кълна се, помислих си, че в следващия миг щеше да припадне от възторг.

— Наистина ли? Та той е още по-готин, отколкото бях чувала. Той е твоят учител, нали? Нещо като личен учител?

— Да. — Вече започвах да се питам къде се бавеше толкова. Разговорът с Джил се оказа доста изтощителен.

— Еха. Знаеш ли, вие дори не приличате на учител и ученичка. Изглеждате като приятели. Виждате ли се, когато не тренирате?

— Ами, да, понякога. Случва се. — Спомних си за мислите ми от по-рано, за това, че бях сред малцината, с които Дмитрий общуваше извън задълженията си на пазител.

— Знаех си! Дори не мога да си го представя — да съм през цялото време около такъв като него. Сигурно ще се побъркам от вълнение и няма да мога да свърша нищо. А ти изглеждаш толкова спокойна. Все едно казваш: „Да, аз съм с този ужасно готин тип, но все едно, няма значение.“

Засмях се, въпреки че нямах такова намерение.

— Мисля, че ме надценяваш.

— В никакъв случай. И да знаеш, не вярвам на нито една от тези истории.

— Какви истории?

— Ами че си набила Кристиан Озера.

— Благодаря — казах. Ето че слуховете за унижението ми бяха стигнали чак до средните курсове. Ако отидех до спалните помещения на началните курсове, нищо чудно някое шестгодишно хлапе да ми съобщи, че съм убила Кристиан Озера. По лицето на Джил веднага се изписа смущение.

— Но за другата история не съм сигурна.

— Каква друга история?

— За теб и Ейдриън Ивашков…

— Не — прекъснах я, защото не желаех да чуя останалото. — Каквото и да си чула, не е вярно.

— Ама наистина е адски романтично.

— Тогава вече съвсем не е вярно.

Лицето й помръкна, но само след няколко секунди тя отново се оживи.

— Хей, ще ме научиш ли да се бия?

— Момент… какво? За какво ти е да можеш да се биеш?

— Е, мисля, че щом един ден ще се сражавам с магия, трябва да се науча да се бия и по традиционния начин.

— Вероятно не съм най-подходящата, която трябва да питаш — посъветвах я съвсем разумно. — Може би, ъъ, трябва да попиташ учителя си по спорт.

— Попитах го! — По лицето й се изписа угриженост. — И той ми каза „не“.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Аз се шегувах, като ти казах да го питаш.

— Хайде де, това ще ми помогне един ден да се бия със стригоите.

Смехът ми секна.

— Не, няма да ти помогне.

Тя прехапа устни, но все още се опитваше с отчаяно усилие да ме убеди.

— Но поне ще ми помогне срещу онези психопати.

— Какво? Кои психопати?

— Тук непрекъснато ни пребиват. Миналата седмица беше Дейн Зеклос, а на следващия ден — Брет.

— Дейн… — Набързо си припомних какво знаех за родословията на мороите. Тук имаше толкова много ученици от рода Зеклос. — Той не е ли по-малкият брат на Джеси?

Джил кимна.

— Да. Един от нашите учители много се ядоса заради това, но Дейн нищо не каза. Нито пък Брет.

— Кой е този Брет?

— Озера.

Отново се сепнах.

— Озера ли?

Останах с впечатлението, че тя е страшно развълнувана, задето ми съобщаваше неща, които не знаех.

— Той е приятел на моята приятелка Ейми. Вчера целият беше в синини и изподран. Странна гледка бе да го видиш такъв, сякаш са го налагали с камшик. Или може би са били изгаряния? Но не беше чак толкова зле като Дейн. И когато госпожица Калахан го попита откъде са му раните, Брет се опита да я убеди, че нищо му няма и тя го остави на мира, което е странно. Освен това беше в много добро настроение — което също е странно, защото всеки би си помислил, че ако те пребият, ще си доста зле.

Нещо в дъното на съзнанието ми просветна. Думите на момичето събудиха някакъв спомен. Имаше някаква връзка, но още не можех да я схвана. Истинско чудо беше, че въобще можех да правя някаква връзка, след като бях толкова измъчена от тревогите за Виктор, призраците и практиката.

— Можеш ли да ме научиш на някои хватки, така че повече да не бият? — попита Джил, очевидно още надявайки си, че ще успее да ме убеди. Стисна юмрук. — Така ли трябва да го правя? Палецът върху пръстите и да замахна?

— Е, да, само че е малко по-сложно от това. Трябва да застанеш по определен начин, иначе ще нараниш себе си повече, отколкото другия. Има много неща, които трябва да се научиш да правиш с лактите и краката си.

— Ще ми покажеш ли? — замоли се тя. — Обзалагам се, че наистина си добра.

Наистина бях добра, но да развалям поведението на малчуганите беше нарушение, което още не беше записано в биографията ми, и предпочитах това да си остане така. За щастие Дмитрий най-после се върна, придружаван от госпожа Дейвис.

— Хей — казах му аз. — Тук има някой, който иска да се запознае с теб. Дмитрий, това е Джил. Джил, това е Дмитрий.

Той ме изгледа изненадан, но се усмихна и стисна ръката на момичето. Лицето й доби яркочервен оттенък и за кратко тя остана безмълвна. Щом той пусна ръката й, тя се сбогува с нас с пелтечене и побягна. Ние приключихме с госпожа Дейвис и се запътихме обратно към параклиса за втората партида.