Целуната от сянката

— Джил знаеше коя съм аз — казах на Дмитрий, докато вървяхме. — Може да се каже, че ме боготвори.

— Изненадва ли те? — попита той. — Това, че по-малките ученици искат да приличат на теб?

— Не зная. Никога не съм мислила за това. И не мисля, че съм подходящ пример за подражание.

— Не съм съгласен. Ти си превъзходен боец, предана на професията и отлично се справяш с всичко, с което се захванеш. Извоювала си повече уважение, отколкото си мислиш.

Изгледах го косо.

— И все пак очевидно не е достатъчно, за да ме допуснат на процеса срещу Виктор.

— Не започвай отново тази тема.

— Напротив, ще я започна! Защо не приемеш, че това е много важно? Виктор е огромна заплаха.

— Зная това.

— И ако се отърве ненаказан, отново ще започне да крои налудничави планове.

— Знаеш, че не е много вероятно да го освободят. Повечето от слуховете, че кралицата ще го помилва, са точно това — само слухове. От всички тук ти би трябвало най-добре да знаеш, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш.

Загледах се мрачно напред. Не можех да се съглася с него.

— Все пак трябва да ни позволят да отидем. Или — поех дълбоко дъх — поне на Лиса да разрешат.

Беше ми по-трудно да произнеса тези думи, отколкото би трябвало, но имаше нещо, за което си мислех. Не смятах, че мечтая за слава, както ме упрекна Стан, но част от мен винаги жадуваше да бъде в разгара на всяка битка. Исках да се втурна напред, да правя това, което бе редно, и да помагам на другите. Също така исках да бъда в съдебната зала, докато съдят Виктор. Исках да го погледна в очите и да съм сигурна, че ще бъде наказан.

Но времето си течеше и ставаше все по-малко вероятно това да се случи. Те действително нямаше да ни разрешат да отидем. Може би обаче щяха да допуснат там да присъства едната от нас. Ако трябваше да се избира, редно бе да отиде Лиса. Тя беше мишената в плана на Виктор. Въпреки че идеята да отиде там сама събуди у мен изнервящата мисъл, че тя няма нужда от мен, за да я пазя, но пък от друга страна, предпочитах да съм сигурна, че Виктор ще бъде наказан.

Дмитрий, който разбираше импулсивните ми желания да се втурна и да действам, сега изглеждаше изненадан от необичайното ми поведение.

— Имаш право. Тя трябва да присъства там, но отново ти повтарям, че аз нищо не мога да направя по въпроса. Ти си мислиш, че зависи от мен, но не е така.

— Но ти направи ли всичко, което можеше? — Върнах се към думите на Ейдриън от съня, за това как може още нещо да се направи. — Ти имаш силно влияние. Трябва да има някаква възможност. Все някаква.

— Нямам чак толкова силно влияние, колкото си мислиш. Имам добра позиция тук, в Академията, но за останалата част от света на пазителите съм още твърде млад. И, да, аз наистина говорих в твоя подкрепа.

— Може би е трябвало да говориш с по-силен глас. Усетих как той се засегна. Обикновено би обсъдил всяка тема разумно, но не би ме окуражил, ако се държа гадно. Затова се опитах да се държа разумно. — Виктор знае за нас — казах му — И може да разкрие нещо.

— На този процес Виктор трябва да се тревожи за по-важни неща, отколкото за нас.

— Да, но ти го познаваш. Той не действа както някой нормален. Ако усети, че е изгубил всякаква надежда да се измъкне, може да реши да ни навреди заради желанието му да си отмъсти.

Никога не успях да събера сили, за да призная на Лиса за чувствата си към Дмитрий, ала най-злият ми враг го знаеше. Това беше по-странно дори от факта, че Ейдриън знаеше. Виктор се беше досетил, докато ни е наблюдавал и събирал информация. Предполагам, че един заклет злодей трябва да го бива в такива неща. Той никога не направи откритието си публично достояние. Вместо това го използва срещу нас чрез магията за съблазняване, която беше създал чрез неговия елемент — земя. Подобна магия не би сработила, ако помежду ни вече нямаше привличане. Магията само бе разрушила издигнатите от нас бариери. Двамата с Дмитрий се бяхме награбили един друг и оставаше съвсем малко, колкото един удар на сърцето, за да стигнем докрай. Беше много хитър ход от страна на Виктор да ни отвлече вниманието, без да използва насилие. Защото ако някой се беше опитал да ни нападне, щяхме да окажем много силна съпротива. Но да ни остави да се поддадем на взаимното ни увлечение? Трудно ни беше да се преборим с това.

Дмитрий остана смълчан за кратко. Знаех, че е съгласен с мен.

— В такъв случай ще се наложи да се справим с това по най-добрия начин — изрече накрая. — Но ако Виктор смята да ни издаде, ще го направи, независимо дали ти ще свидетелстваш, или не.

Не казах нищо повече, докато не стигнахме до църквата. Там отец Андрю ни съобщи, че след като проверил още няколко кашона, решил, че още един трябва да бъде отнесен на госпожа Дейвис.

— Аз ще го занеса — заявих хладно на Дмитрий, след като свещеникът се отдалечи от нас. — Не си длъжен да идваш.

— Роуз, моля те, не прави голям въпрос от това.

— Но то си е голям въпрос! — процедих ядосано. — А ти, изглежда, не го разбираш.