Целуната от сянката

Това означаваше двамата с Дмитрий да отидем дотам поне два пъти, като разстоянието до сградата на началното училище не беше малко. Но пък това щеше да ме приближи с още една стъпка към свободата.

— Защо се интересуваш от духове? — попита ме Дмитрий по време на първото ни отиване до отдалечената сграда.

— Просто поддържах разговора.

— Точно сега не мога да видя лицето ти, но имам чувството, че отново лъжеш.

— Господи, напоследък всички си мислят само най-лошото за мен. Стан ме обвини, че се стремя към евтина слава.

— Чух за това — призна Дмитрий, когато заобиколихме зад ъгъла. Сградата на началното училище се появи в далечината пред нас. — Това може би е малко нечестно от негова страна.

— Само малко, така ли? — Зарадвах се, като чух това признание от него, но гневът ми срещу Стан не стихна. Онова мрачно, вкиснато чувство, което ме измъчваше напоследък, отново се събуди в мен. — Добре, благодаря ти, но започвам да губя доверие в практиката. А понякога и в цялата Академия.

— Не говориш сериозно.

— Не зная. Училището сякаш се придържа към правила и политика, които нямат нищо общо с реалния живот. Видях как е навън, другарю. Бях направо в убежището на чудовището. Въобще… не съм уверена дали тази практика действително ще ни подготви за живота.

Очаквах Дмитрий да оспори казаното от мен, но за моя изненада той каза само:

— До известна степен съм съгласен с теб.

Замалко да се спъна, докато влизахме в едното от двете спални общежития на мороите от началните курсове. Фоайето приличаше много на фоайетата на сградите за по-горните курсове.

— Наистина ли?

— Наистина — кимна ми той с лека усмивка. — Само да отбележа обаче, че не съм съгласен новаците да бъдат подлагани на сурови изпитания в реални условия, когато са още само на десет години или малко по-големи, но понякога си мисля, че практиката трябва да се провежда при условия, по-близки до реалните. През първата си година като пазител научих може би повече, отколкото през цялото ми обучение. Е, да… може би не е съвсем така. Но съм абсолютно съгласен, че това е съвсем различна ситуация.

Разменихме си погледи, радостни, че постигнахме съгласие. В мен се надигна топла вълна и бързо уталожи гнева ми. Дмитрий разбираше недоволството ми от системата, но освен това Дмитрий чудесно разбираше и самата мен. Той се огледа, но бюрото на дежурния до входа беше празно. Във фоайето имаше само няколко тийнейджъри, от най-малките, увлечени в разговор.

— Ох — изпъшках аз, уморена от тежестта на кашона в ръцете ми. — Това е общежитието на средните курсове. Спалните на началните курсове са в съседното.

— Да, но госпожа Дейвис живее в тази сграда. Ще се опитам да я открия и да разбера къде иска да ги оставим. — Остави внимателно своя кашон на пода. — Сега ще се върна.

Проследих го как се отдалечи и седнах върху моя кашон. Облегнах се на стената, огледах се наоколо и едва не подскочих, като видях едно момиче от мороите само на няколко метра от мен. Стоеше там толкова неподвижна, че отначало въобще не я забелязах. Имаше вид на тринайсет или четиринайсетгодишна, но беше висока, много по-висока от мен. И понеже притежаваше типичното за мороите слабо телосложение, от това имаше вид на още по-висока. Косата й беше кестенява, къдрава, а лицето й беше осеяно с лунички — рядко срещани сред мороите. Като забеляза, че я гледам, очите й се разшириха.

— О, боже! Ти си Роуз Хатауей, нали?

— Да — отвърнах, изненадана, че ме разпозна. — Познаваме ли се?

— Всички те познават. Искам да кажа, че всеки е чувал за теб. Ти си тази, която е избягала оттук. А после, когато си се върнала, си убила онези стригои. Толкова е яко. Имаш ли татуирани мълнии? — изрече всичко това на един дъх и накрая едва си пое въздух.

— Да. Имам две. — Кожата ми настръхна, като си спомних за малките татуировки отзад на врата ми.

Бледозелените й очи се уголемиха още повече, ако това въобще бе възможно.

— О, господи. Колко готино.

Обикновено се дразня, когато някой прави голям въпрос от тези мълнии. В края на краищата, обстоятелствата тогава съвсем не бяха готини. Но това момиче беше още много младо, пък и имаше нещо очарователно в него.

— Как ти е името? — попитах я.

— Джилиън… Джил. Искам да кажа, просто Джил. Не и двете. Джилиън е пълното ми име, ама никой не го използва. Всички ме наричат Джил.

— Ясно — кимнах и прикрих усмивката си. — Досетих се.

— Чух, че при онова пътуване мороите използвали магия, за да победят противниците си. Вярно ли е? Ще е страхотно и аз да мога. Иска ми се някой да ме научи. Аз използвам елемента въздух. Мислиш ли, че мога с помощта на въздуха да се боря срещу стригоите? Всички ми казват, че съм откачена. — От столетия мороите смятаха за грях използването на магиите в сраженията. Всички вярваха, че те трябва да се прилагат само миролюбиво. Напоследък обаче се надигаха гласове да се обмисли тази забрана, особено след като Кристиан бе доказал колко полезна бе магията при бягството ни от Споукан.

— Не зная. Трябва да поговориш с Кристиан Озера.

Тя ахна.

— Ама той ще се съгласи ли да говори с мен?