Целуната от сянката

— Разбирам го. Наистина ли мислиш, че искам да видя Виктор на свобода? Мислиш ли, че искам всички ние отново да бъдем изложени на риск? — За пръв път от много време видях как прословутият му самоконтрол беше на ръба да се пропука. — Но вече ти казах — направих всичко, което беше по силите ми. Аз не съм като теб, не правя сцени, когато нещо не става така, както го желая.

— Не правя така.

— Сега точно това правиш.

Имаше право. Част от мен знаеше, че бях прекрачила границата… но също както при всичко останало напоследък, не можех да спра да говоря.

— Защо изобщо дойде да ми помагаш днес? — попитах го сърдито. — Защо си тук?

— Толкова ли е странно? — отвърна той. Изглеждаше почти засегнат.

— Да. Искам да кажа, да не би… да не би да ме шпионираш? За да разбереш защо оплесках нещата? И да се увериш, че няма да се замеся в нови неприятности?

Той ме изгледа внимателно, като отметна косата, паднала над очите му.

— Защо трябва да се търси някакъв скрит мотив?

Идваха ми наум стотици различни неща. Ако нямаше мотив, това означаваше, че просто е искал да бъде с мен. Обаче и в това нямаше смисъл, защото и двамата знаехме, че помежду ни не можеше да има други отношения, освен тези между учител и ученик. От всички хора на света той най-добре би трябвало да знае това. Той беше този, който ми го каза.

— Защото всеки си има своите мотиви.

— Да. Но невинаги са такива, каквото си мислиш. — Той отвори вратата. — По-късно ще се видим.

Гледах го, докато се отдалечаваше, с объркани чувства, смесица от смущение и гняв. Ако ситуацията не беше толкова странна, щях да реша, че бяхме имали среща.

Глава 10

На следващия ден отново се заех със задълженията си като пазител на Кристиан. Животът ми отново беше подчинен на нечий друг живот.

— Как изтърпя наказанието си? — попита той, докато прекосявахме двора на кампуса, след като излязохме от общежитието му.

Сподавих прозявката си. Миналата нощ не спах добре както заради чувствата ми към Дмитрий, така и заради онова, което ми каза отец Андрю. Въпреки това оставах нащрек. Тъкмо тук бе мястото, където Стан вече два пъти ни беше нападал, а освен това пазителите бяха способни на такава гадост и хитрост да ме атакуват точно в деня, когато се чувствах толкова изтощена.

— Всичко мина добре. Свещеникът ни пусна по-рано.

— Вас?

— Дмитрий дойде да ми помогне. Мисля, че се чувстваше гузен, че трябва да върша работа.

— Или е това, или не е имал какво друго да прави. Нали двамата с него вече нямате допълнителни тренировки.

— Може би, но се съмнявам. В края на краищата мисля, че вчерашният ден не беше чак толкова лош. — Освен ако не се смята за нещо лошо да научиш още за проклетите призраци.

— И аз имах страхотен ден — каза Кристиан, с едва доловима нотка на самодоволство.

Потиснах желанието си да завъртя очи.

— Да, зная.

Двамата с Лиса се бяха възползваш от удобния момент, тъй като пазителите и на двамата имаха почивен ден. Може би трябваше да се радвам, че те се сдържаха, докато двамата с Еди бяхме наблизо, но това в много отношения нямаше кой знае какво значение. Наистина, когато бях будна, блокирах подробностите, но все пак бях наясно какво става. От последната им любовна среща ми остана горчива смес от ревност и гняв. Отново се повтаряше същият проблем: Лиса можеше да прави всичко, което аз не можех.

Умирах от желание да хапна нещо на закуска. Струваше ми се, че долавях миризмата на пържени филийки и горещ кленов сироп. Двойна вкуснотия. Ох. Но Кристиан искаше да си вземе поредната доза кръв, преди да се заситим с нормална храна, а неговите нужди бяха по-важни от моите. Мороите винаги са на първо място. Явно вчера бе пропуснал ежедневното си посещение при захранващите — вероятно за да има повече време за романтичните си преживявания.

Този път помещението на захранващите не беше препълнено с чакащи, но все пак трябваше да изчакаме.

— Хей, познаваш ли Брет Озера? — попитах го. — Роднини сте, нали? — След срещата ми с Джил аз най-после сглобих късчетата от мозайката. Брет Озера и Дейн Зеклос ми напомниха на това как изглеждаше Брандън Лазар в деня след първата атака на Стан. Потресът ми от тази атака ме накара напълно да забравя за Брандън, но съвпаденията внезапно привлякоха любопитството ми. И тримата имаха вид на пребити. И тримата упорито отричаха това.

— Да, роднини сме — кимна Кристиан. — Не го познавам добре, мисля, че ми се пада трети или четвърти братовчед или нещо подобно. Неговият клон от рода не поддържа тесни връзки с моя откакто… нали знаеш.

— Чух обаче нещо странно за него. — И му разказах за това, което Джил ми бе споменала за Дейн и Брет.

— Действително звучи странно — съгласи се Кристиан. — Но се случва понякога да се стигне до сбиване.

— Да, но тук има странни съвпадения. Нали потомците на кралските фамилии обикновено избягват побоищата, а ето че тези три момчета са се забъркали в сбивания.