Целуната от сянката

Но едва излязохме от помещението, и отвън връхлетя Лиса, следвана по петите от Еди. От възбуда лицето й сияеше, макар че чувствата й, предавани по нашата връзка, не бяха особено щастливи.

— Чу ли? — попита ме тя задъхано.

— Какво да съм чула? — отвърнах недоумяващо.

— Трябва да побързаш. Иди да си опаковаш багажа. Заминаваме за процеса на Виктор. И то веднага.

Никой не ни бе предупредил кога ще се състои съдебният процес срещу Виктор, да не говорим, че някой в последната минута бе решил, че и ние трябва да присъстваме. Двамата с Кристиан си разменихме кратки и озадачени погледи, след което изскочихме навън и хукнахме към неговата стая, за да си съберем багажа.

Опаковането стана на един дъх. И без това моят сак отдавна беше готов за път, а на Кристиан му отне броени минути да наблъска всичко необходимо в неговия. За по-малко от половин час се озовахме на пистата към малкото летище край Академията. Там заварихме два частни самолета, единият от които с включени двигатели, изчакващ сигнала за отлитане. Около него се суетяха двама морои, заети с приготовленията за полета, оставени както винаги за последната минута.

Изглежда, никой нямаше ясна представа какво става. На Лиса просто й съобщили, че тя, Кристиан и аз можем да се явим като свидетели, а на Еди се разрешавало да придружава Лиса като продължение на практиката му. Нямаше обяснение защо ситуацията се бе променила, така че около нас витаеше атмосфера, наситена със странна смесица от нетърпение и мрачни предчувствия. Всички ние искахме да видим Виктор изпратен завинаги в затвора, но сега ни предстоеше да се изправим пред отрезвяващата реалност на съдебния процес и да го видим очи в очи — да, наистина никак не беше приятно.

До стълбата за качване в самолета се приближиха няколко пазители. Познах ги — бяха същите, които ни помогнаха да заловим Виктор. Вероятно ги изпращаха както за наши охранители, така и за свидетели на процеса. В далечината се появи и Дмитрий. Затичах се към него.

— Съжалявам — заговорих задъхано. — Толкова съжалявам. Той се извърна към мен с напълно неутрално изражение — умение, в което много го биваше.

— За какво съжаляваш?

— За всичките онези ужасни неща, които ти наговорих вчера. Ти го направи — наистина го направи. Ти си уредил да заминем.

Въпреки нервността ми от предстоящата среща с Виктор, бях изпълнена с небивало въодушевление. Дмитрий се беше справил. Знаех си, през цялото време си знаех, че действително е много загрижен за мен — с това го доказваше за пореден път. Ако наоколо не се навъртаха толкова много хора, щях да го прегърна.

Ала изражението на Дмитрий не се промени.

— Не съм го уредил аз, Роуз. Нямам нищо общо с това.

Албърта ни даде знак да се качваме на борда на самолета и Дмитрий се обърна, за да се присъедини към останалите. За миг се вцепених, само го гледах онемяла, докато се опитвах да проумея какво се е случило. Ако той не се е намесил в наша полза, тогава защо заминаваме? Дипломатичните усилия на Лиса се бяха провалили още преди време. Откъде тази внезапна промяна?

Приятелите ми вече се бяха качили, затова побързах да ги последвам. Но щом влязох в салона за пътниците, един глас ме извика:

— Малък дампир! Крайно време беше да се появиш.

Огледах се и видях Ейдриън да ми маха жизнерадостно с ръка. Е, не само с ръка, но и с бутилката в същата тази ръка. Направо страхотно. Ние толкова много трябваше да им се молим и да ги убеждаваме да ни пуснат да заминем, а ето че Ейдриън някак си се бе уредил преди нас. Лиса и Кристиан седяха един до друг, затова се присъединих към Еди с надеждата да остана по-надалеч от Ейдриън. Еди ми отстъпи мястото до прозореца. Ейдриън обаче се премести на седалката пред моята и все едно, че седяхме един до друг — толкова често се извръщаше, за да говори с мен. Оживеното му, неспирно бърборене и нахалното му флиртуване доказваха, че доста преди ние да се качим на борда на самолета, е успял да гаврътне няколко коктейла. Искаше ми се и аз да последвам примера му, когато се вдигнем във въздуха. Ала почти веднага след излитането ме връхлетя непоносимо главоболие и аз се отдадох на наивни фантазии как водката ще притъпи болката ми.

— Отиваме в двора — отново ме заговори Ейдриън. — Не се ли вълнуваш заради това?

Затворих очи и разтърках слепоочията си.

— Заради кой двор? Кралския или съдебния3?

— Заради кралския. Взе ли си рокля?

— Никой не ми каза да си взема.

— Тогава… това „не“ ли означава?

— Да.

— Какво „да“? Аз пък си помислих, че имаш предвид „не“.

Отворих само едното си око и го изгледах кръвнишки.

— Исках да кажа „не“ и ти много добре ме разбра. Не, не съм си взела рокля.

— Ами тогава ще ти намерим някоя — веднага разреши той въпроса с присъщата си надменност.

— На пазар ли ще ме водиш? Аз имам намерението да изляза сама, а освен това мисля, че не биха те одобрили като надежден придружител на млади дами.

— На пазар? Как не. Там има придворни шивачи. Може да се уреди нещо по поръчка специално за теб.

— Няма да имаме толкова дълъг престой. А и за какво ми е рокля за това, което ще правим там?