Целуната от сянката

Тя стисна ръката ми между своите и затвори очи. През нашата връзка усетих как магията започна да извира в нея, докато призоваваше целебната сила на духа. Самата тя възприемаше магията като стопляща и обагрена в златисто. И преди ме беше лекувала, само че тогава нейната магия винаги преминаваше през различни температури — гореща, после студена, после пак гореща и все така. Този път обаче, когато тя освободи магията си, за да я насочи към мен, не почувствах нищо, освен едва доловимо изтръпване. Клепачите й потрепнаха и тя отвори очи.

— Ка… какво стана? — попита тя.

— Нищо — Отвърнах. — Главоболието ми още е силно.

— Но аз… — Смущението и шокът по лицето й отразяваха това, което и аз усещах в нея. — Аз го направих. Усетих магията. И тя сработи.

— Не зная, Лис. Няма нищо, наистина. Знаеш, че отскоро спря лекарствата.

— Да, но на другия ден излекувах Еди, при това без никакви проблеми. И Ейдриън — додаде сухо тя.

Той отново се беше надвесил над облегалката и ни наблюдаваше напрегнато.

— Онова бяха драскотини — припомних й аз. — А сега говорим за мигрена в най-тежка форма. Може би трябва пак да опиташ.

Лиса прехапа долната си устна.

— Нали не мислиш, че лекарствата завинаги са повредили моята магия?

— Не — намеси се Ейдриън и наведе глава на една страна. — Когато призова духа, лицето ти светна като свръхнова. Ти владееш магията. Просто не мисля, че имаше ефект върху Роуз.

— Защо не? — настоя Лиса.

— Може би тя страда от нещо неизлечимо.

— Едно главоболие? — удивих се аз.

Той сви рамене.

— Аз, какво, приличам ли ви на лекар? Не зная. Казвам само каквото видях.

Въздъхнах и притиснах ръка към челото си.

— Добре, Лис, оценявам помощта ти. Оценявам и дразнещите ти забележки, Ейдриън. Но мисля, че сега е най-добре да поспя. Може би всичко е само стрес или нещо такова. — Разбира се, защо не? Напоследък май стресът беше отговор на всичко. Призраци. Неизлечимо главоболие. Странни лица, реещи се във въздуха. — Кой знае, може пък наистина да не може да се лекува.

— Може би — съгласи се Лиса, но прозвуча, сякаш ми се бе обидила, задето не е успяла да ме излекува. Но в съзнанието си винеше себе си, а не мен. Тревожеше се, че не е била достатъчно добра.

— Всичко е наред — опитах се да я утеша. — Но цялата работа е в това, че ти още възстановяваш способностите си. След като ги разгърнеш в пълната им сила, ще си счупя някое ребро или нещо подобно, за да можем да ги изпробваме.

Тя изпъшка.

— Най-ужасното е, че не мисля, че се шегуваш. — Лиса стисна набързо ръката ми и се изправи. — Спи спокойно.

Тя си тръгна, а след малко осъзнах, че Еди не се върна на мястото си. Беше се настанил на друга седалка, така че да разполагам с повече пространство. Оцених жеста му, отпуснах се, отново нагласих възглавницата си, изпънах краката си и се излегнах, колкото можах по-удобно, на двете седалки. Още няколко призрачни облака потанцуваха пред очите ми, преди да затворя очи и да потъна в сън.

Събудих се едва когато самолетът кацна. Силният грохот от реверсирането на двигателите ме сепна и измъкна от дълбокия сън. За мое огромно облекчение главоболието ми беше изчезнало. Както и странните форми, реещи се около мен.

— По-добре ли си? — попита ме Лиса, когато се изправих и прозинах.

Кимнах.

— Много по-добре. Но щях да съм още по-добре, ако можех да намеря някакво истинско ядене.

— Е — засмя се тя, — съмнявам се, че тук липсва храна.

Беше права. Погледнах през прозореца и огледах къде сме.

Намирахме се в кралския двор на мороите.

Глава 11

Още с излизането от самолета ни връхлетя силен и влажен вятър. Ледената суграшица шибаше лицата ни, което бе много по-лошо от обилния сняг на парцали в Монтана. Сега се намирахме на Източното крайбрежие или близо до него. Кралският двор беше разположен в Пенсилвания, недалеч от планинската верига Покъноу, за която имах съвсем бегли познания. Знаех обаче, че не беше близо до големите градове като Филаделфия или Питсбърг — единствените, които знаех в този щат.

Пистата, на която кацнахме, беше част от земите към кралския двор, така че се намирахме в защитните пръстени. Всичко тук доста наподобяваше на малкото летище в Академията. Всъщност и в много други аспекти кралският дворец беше изграден точно като нашето училище — комплекс от красиви сгради с изкусно изработени орнаменти, разпростиращи се сред обширни и добре поддържани паркове с много дървета, храсти и цветя. Но със сигурност този терен ще изглежда приказно приятен през пролетта, защото в момента, също като в нашата Монтана, цялата растителност беше оголена, без нито едно листо.

Посрещна ни група от пет пазители, всички облечени с черни панталони и черни палта, с бели ризи под тях. Не бяха униформи в буквалния смисъл, но традицията изискваше подобно облекло за официалните случаи. В сравнение с тях нашата група в дънки и тениски приличаше повече на нечии бедни роднини. Но все си мислех, че ако се стигне до схватка със стригоите, ние щяхме да се чувстваме много по-удобно.