Целуната от сянката

— И аз не мисля, че ти е необходим приятел — съгласи се тя, като вдигна косата си на опашка. — Но ти обичаше да флиртуваш, да излизаш с приятели. Имам чувството, че за теб ще е хубаво да го правиш пак от време на време. Не ти казвам, че трябва да ходиш сериозно с Ейдриън.

— Е, той ще е напълно съгласен с теб. Мисля, че последното, което иска, е нещо сериозно. Това е проблемът.

— Според някои слухове той е много сериозен. Онзи ден чух, че вече сте сгодени. Според други, бил заплашен с лишаване от наследство, понеже заявил на баща си, че никога няма да обича друга, освен теб.

— Ахххх — казах, наистина нямаше друг подходящ отговор за всичките тези глупави слухове. — Най-досадното е, че същите измислици се разпространяват дори в кампуса на началните курсове. — Загледах се в тавана. — Защо все на мен се случват подобни дивотии?

Лиса се приближи до дивана и сведе поглед към мен.

— Защото си страхотна и всички те обичат.

— Не. Ти си тази, която всички обичат.

— Добре де, мисля, че и двете сме страхотни и достойни за обич. И ще дойде ден — в очите и затанцува закачлива искра, — когато ще ти намерим някой, който да отвърне на любовта ти.

— Недей да чакаш това да се случи. Нищо от това няма значение. Или поне не точно сега. Ти си тази, за която трябва да се тревожа. Ще се дипломираме и ти ще отидеш в колеж и всичко ще е страхотно. Повече няма да се подчиняваме на никакви правила, освен на нашите собствени.

— Малко е плашещо — замисли се тя, — като си представя, трябва да се справям с всичко сама. Но ти ще бъдеш с мен. И Дмитрий. — Лиса въздъхна. — Не мога да си представя как ще живея, ако ти не си до мен. Дори не си спомням някога да не сме били заедно.

Надигнах се и леко я плеснах по ръката.

— Хей, внимавай какво говориш. Ще накараш Кристиан да ревнува. О, по дяволите. Предполагам, че и той ще бъде с нас, нали? Независимо къде ще се озовем?

— Вероятно. Ти, аз, той, Дмитрий и пазителите на Кристиан. Едно голямо щастливо семейство.

Подсмихнах се, но в гърдите ми се надигна топла вълна. Точно сега нещата в нашия свят изглеждаха толкова объркани, но нали имах тези чудесни хора в живота си. И докато сме заедно, всичко ще бъде наред.

Тя погледна към часовника и страхът й се завърна.

— Трябва да вървя. Ти ще… ще дойдеш ли с мен?

— Знаеш, че не мога.

— Зная… но не телесно… а както обикновено го правиш? Като проникваш в главата ми? Така няма да се чувствам сама.

За пръв път Лиса ме молеше да го направя нарочно. Обикновено ненавиждаше идеята, че можех да гледам света през нейните очи. За мен това бе сигурен признак, че в момента приятелката ми наистина е много изнервена.

— Разбира се — обещах. — Вероятно ще е по-добре, отколкото да гледам нещо по телевизията.

Прибрах се в стаята си и заех същата поза, само че на моя диван. Прочистих мислите си и се настроих на съзнанието на Лиса, за да не се ограничавам само с долавянето на чувствата й. Връзката ни и това, че бях целуната от сянката, ми позволяваше да го осъществя и това беше най-интензивната част в нашата телепатична връзка. Не само че долавях мислите й — все едно, че бях вътре в нея, гледах през нейните очи и споделях преживяванията й. Едва напоследък се научих да контролирам това. Бях свикнала да се „прокрадвам“ в нея, без всъщност да го желая, като понякога не успявах да й попреча да ми предаде чувствата си. Сега вече можех да контролирам моите преживявания извън тялото ми и дори да предизвиквам това явление по свое желание — точно както се готвех да направя сега.

Лиса тъкмо пристигна в салона, където я очакваше кралицата. Мороите обичаха да използват названия като „кралски“ и дори да коленичат понякога, но тук нямаше нито трон, нито нещо подобно. Татяна седеше в най-обикновено кресло, облечена в тъмносиня пола и блейзър, като приличаше повече на бизнес дама от някоя корпорация, отколкото на монарх. Но не беше сама. До нея седеше висока и представителна дама от мороите, чиято руса коса вече беше посребрена. Веднага я познах: Присила Вода, приятелка и съветник на кралицата. С нея се бяхме срещнали по време на ваканцията ни в ски курорта и тогава тя се впечатли от Лиса. Възприех присъствието й като добър знак. Покрай стените дежуреха пазители, облечени в черно и бяло. За моя изненада Ейдриън също беше там, изтегнат небрежно на малък диван отстрани, сякаш изобщо не му пукаше, че се намира в компанията на върховния владетел в света на мороите. Пазителят, съпровождащ Лиса, обяви пристигането й.

— Принцеса Василиса Драгомир.

Татяна кимна.

— Добре дошла, Василиса. Седни, моля.

Лиса седна в близост до Ейдриън. Опасенията й нарастваха с всяка изминала минута. Появи се един прислужник, морой, който й предложи чай или кафе, но Лиса отказа. Междувременно кралица Татяна отпи от своя чай и огледа критично гостенката си от главата до петите. Присила Вода наруши неловката тишина.