Целуната от сянката

Пазителите познаваха Албърта и Дмитрий — честно казано, тези двамата всеки ги познаваше — и след някои формалности всички се отпуснаха и продължиха да се държат приятелски. Бързахме да избягаме от студа, затова нашият ескорт ни поведе към сградите. Знаех достатъчно за кралския двор, за да се досетя, че най-голямата и най-внушителна сграда тук беше официалната резиденция, където се осъществяваше цялата административна дейност на мороите. Отвън приличаше на готически дворец, но предполагах, че отвътре ще изглежда като всяка съвременна офис сграда, каквато може да намерите в градовете на хората.

Обаче не ни заведоха там. Вместо това ни отведоха до съседната сграда, също толкова изискана отвън, но с двойно по-малки размери. Един от пазителите ни обясни, че тук настаняват гостите и почетните личности, пристигащи и заминаващи от двора. За моя изненада всеки от нас получи отделна стая.

Еди се опита да протестира, като упорито повтаряше, че е длъжен да остане при Лиса. Дмитрий се усмихна и му каза, че това не е необходимо. На места като това пазителите не са задължени да остават толкова близо до поверените им морои. Всъщност дори често ги разделяха, за да могат и пазителите да се отдадат на своите лични нужди. Кралският дворец се охраняваше толкова строго, колкото и Академията. И наистина, в нашата Академия посетителите морои рядко биваха плътно следвани от своите пазители. В нашия случай това се правеше само заради обучението. Нали Еди бе поканен да придружава Лиса само за да не му се прекъсва практиката. Еди се съгласи, макар и неохотно, а аз за пореден път се възхитих от неговата всеотдайност.

Албърта ни даде няколко кратки указания:

— Починете си малко и после ще се съберем за обяд след четири часа. Лиса, кралицата иска да те види след един час.

Тръпка на изненада прониза Лиса и двете набързо си разменихме озадачени погледи. Последният път, когато бе видяла кралица Татяна, Лиса беше обект на укори и презрение пред очите на цялото училище, защото бе дръзнала да избяга с мен. И двете се питахме за какво кралицата иска да види сега Лиса.

— Разбира се — каза Лиса. — С Роуз ще бъдем готови навреме.

Албърта поклати глава.

— Роуз няма да присъства на аудиенцията. Кралицата изрично пожела да се явиш сама.

Разбира се, че ще настоява за това. От къде на къде кралицата ще се интересува от сянката на Василиса Драгомир? Един гаден гласец ми зашепна в главата: Ти си лесно заменима, лесно заменима.

Обзе ме мрачно предчувствие. Побързах да се оттегля. Като влязох в стаята си, с облекчение открих, че има телевизор. Звучеше фантастично: през следващите четири часа ще мога до насита да мързелувам и да се поглезя. Всичко в стаята изглеждаше прекрасно, много модерно, с малки черни маси и мебели с тапицерия от бяла кожа. Толкова готини, че чак ме достраша да сядам върху тях. Ала по някаква ирония на съдбата, колкото и приятно да бе това място, не можеше да се сравнява с лукса в ски курорта. Може би, казах си аз, когато идваш в кралския двор, го правиш само по работа, а не за ваканция.

Тъкмо се бях изтегнала на дивана с кожена тапицерия и си включих телевизора, когато усетих, че Лиса нахлу в съзнанието ми. Ела да си поговорим, каза ми тя. Надигнах се, изненадана от това, че ми изпращаше послание, както и от съдържанието му. Нашата връзка обикновено бе посветена само на чувства и впечатления. Подобни молби бяха рядкост.

Станах и излязох от стаята, за да почукам на съседната врата. Лиса я отвори.

— Какво има? Защо ти не дойде при мен? — попитах я.

— Извинявай — отвърна тя с виновен вид. Трудно е да се цупиш на някоя толкова мила приятелка. — Просто нямам време. Опитвам се да реша какво да облека.

Куфарът й бе разтворен върху леглото, а дрехите — окачени в гардероба. За разлика от мен тя се беше подготвила за всякакви поводи, както за официалните, така и за ежедневните. Изтегнах се на дивана. Нейният беше с плюшена тапицерия, а не кожена като дивана в моята стая.

— Облечи си блузата на карета и черпите панталони — посъветвах я. — Не слагай рокля.

— Защо да не съм с рокля?

— Нали не искаш да имаш вид на подмазвачка?

— Тя е кралица, Роуз. Да се облечеш изискано в нейна чест е знак на уважение, а не на подмазване.

— Щом така казваш.

Но Лиса все пак се вслуша в съвета ми и се облече, както й казах. Побъбрихме си още малко, докато тя се приготвяше. Наблюдавах я със завист, докато се гримираше. Не бях осъзнала колко ми липсваше козметиката. Когато двете живеехме сред хората, аз никога не забравях да се погрижа за външността си. А сега сякаш времето все не ми достигаше. Или се намираше друга причина. Все се забърквах в някаква бъркотия, заради която се оказваше безсмислено да се гримирам, или пък после гримът отиваше по дяволите. Най-многото, което можех да си позволя, бе да намажа лицето си с повече овлажняващ крем. Струваше ми се малко прекалено да го правя всяка сутрин — все едно си слагах маска, — но при студено време и други сурови условия винаги се изненадвах да видя как кожата ми изсмуква цялата влага.