Целуната от сянката

Прониза ме мимолетно съжаление, че през остатъка от живота си рядко щях да имам възможността да върша това. Когато няма да е заета с придворните си задължения. Лиса ще прекарва повечето от времето си в преобличане и гримиране. Докато мен никой няма да ме забелязва. Макар че бе странно, като се замисли човек за случилото се през последната година, защото неизменно аз бях тази, която винаги забелязваха.

— Защо според теб тя иска да ме види? — попита ме Лиса.

— Може би за да ти обясни защо сме тук.

— Може би.

Неспокойство обзе Лиса, въпреки че изглеждаше съвсем спокойна. Още не се бе възстановила след грубото унижение, на което кралицата я подложи миналата есен. Моята дребнава ревност и цупене внезапно ми се сториха незначителни в сравнение с това, което тя трябваше да изтърпи. Мислено се упрекнах, като си напомних, че не съм само неин пазител. Аз бях също и нейната най-добра приятелка, макар че напоследък не се случваше често да разговаряме.

— Няма за какво да се притесняваш. Лиса. Нищо лошо не си сторила. Наистина се справяш с всичко добре. Оценките ти са отлични. Поведението ти е безупречно. Забрави ли как всички бяха толкова впечатлени от теб в ски курорта? Тази кучка няма за какво да те захапе.

— Не биваше да казваш това — машинално ме упрекна тя, после си сложи туш на миглите, отдръпна се, огледа се и добави още малко.

— Просто я наричам така, както я виждам. Ако те обиди, това ще е само защото се страхува от теб.

— Че защо да се страхува от мен? — засмя се Лиса.

— Защото всички са привлечени от теб, а на такива като нея никак не им харесва, когато другите обсебват цялото внимание. — Останах леко шашната — колко мъдро звучах! — Освен това ти си последната от рода Драгомир. Така че винаги ще бъдеш в светлината на прожекторите. А коя е тя? Просто поредната от рода Ивашков. Такива като нея с лопата да ги ринеш. Вероятно всички от тяхната фамилия са като Ейдриън, с кой знае колко незаконни деца.

— Ейдриън няма деца.

— Това ние не го знаем — заявих аз.

Тя се засмя и се отдръпна от огледалото, доволна от това как изглеждаше лицето й.

— Защо винаги си толкова озлобена срещу Ейдриън?

Изгледах я с удивление, примесено с насмешка.

— А ти защо се застъпваш за Ейдриън? Нали ти ме предупреди да стоя далеч от него? Та ти направо щеше да ми откъснеш главата, когато за пръв път излязох с него — при това не по собствено желание.

Тя извади тънка златна верижка от куфара си и се опита да я закопчее отзад на врата си.

— Ами, да… но тогава още не го познавах добре. Той не е толкова лош. Той наистина… искам да кажа, че не е пример за подражание или нещо подобно, но освен това мисля, че историите за него и другите момичета са силно преувеличени.

— Аз пък не мисля така — заявих и скочих от дивана. Тя още не бе успяла да закопчее отзад верижката, затова я хванах и стегнах закопчалката вместо нея.

Благодаря — кимна ми тя и прокара длан върху огърлицата. — Мисля, че Ейдриън наистина те харесва. При това по начин, известен като искам-да-се-обвържем-сериозно.

Поклатих глава и отстъпих назад.

— Не. Той ме харесва по начина, по-известен като искам-да-съблека-дрехите-на-този-готин-малък-дампир.

— Не ми се вярва.

— Това е, защото винаги вярваш в най-доброто за всеки.

Изгледа ме скептично, докато разресваше косата си, стигаща до раменете й.

— Не съм сигурна в това. Но наистина смятам, че той не е толкова лош, колкото си мислиш. Зная, че не е изминало много време от смъртта на Мейсън, но трябва да се замислиш за това да излизаш с някой друг…

— Вдигни си косата нагоре. — Подадох й една фиба от куфара й. — Всъщност Мейсън и аз никога не сме ходили. И ти го знаеш.

— Да, но мисля, че това е още една причина да се замислиш дали не е време да започнеш да се срещаш с някого. Още не сме се дипломирали. Трябва и да се забавляваш.

Да се забавлявам. Каква ирония. Преди месеци спорих с Дмитрий за това че не е честно, докато се обучавам за пазител, да треперя за репутацията си и да не го давам толкова лудо. Той се съгласи, че не е честно да не мога да върша неща, които са позволени на другите момичета на моите години, ала това била цената, която трябвало да платя заради моето бъдеше. Тогава се ядосах, но след намесата на Виктор започнах да проумявам, че Дмитрий има право — до такава степен, че накрая самият той се видя принуден да ме посъветва да не се ограничавам чак толкова много. А сега, след трагедията в Споукан, се чувствах съвсем различна от онова момиче, което беше спорило миналата есен с Дмитрий за забавленията. Оставаха ми само два месеца до дипломирането. Всички тези гимназиални забавления… танците… приятелите… какво значение имаха в сравнение с истинския живот? Всичко в Академията ми се струваше толкова тривиално — освен ако не ми помагаше да стана по-добър пазител.

— Всъщност не мисля, че се нуждая от гадже, за да допълня гимназиалния си опит — казах й аз.