Целуната от сянката

Татяна отпи от чая си. Предполагам, че за нея това бе просто удобен повод, за да спечели малко време, докато събере мислите си.

— Да разбирам ли — заговори тя, — че ти също подкрепяш идеята мороите да се сражават заедно с пазителите и да атакуват стригоите?

Още една опасна тема, която не изплаши Лиса.

— Мисля, че ако има морои, които го желаят, те не бива да бъдат лишени от шанса да се докажат. — В главата ми внезапно изскочи образът на малката Джил.

— Животът на мороите е скъпоценен — заяви кралицата. — Не бива да бъдат подлагани на рискове.

— Животът на дампирите също е скъпоценен — възрази й Лиса. — Ако те се бият редом с мороите, това ще спаси всички. И отново повтарям: ако мороите желаят да се сражават, защо да им се отказва? Те заслужават да знаят как да се бранят. И такива като Таша Озера могат да разработят начини за съпротива с помощта на магиите.

При споменаването на лелята на Кристиан лицето на кралицата се смръщи. Таша е била нападната от стригои, когато е била млада, а след това беше посветила живота си да се учи как да се бие.

— Таша Озера… тя постоянно създава неприятности. Освен това започва да събира и други, които също само сеят смут.

— Тя се опитва да наложи нови идеи. — Внезапно ми направи силно впечатление, че Лиса вече не се страхуваше. Беше уверена в схващанията си и искаше да ги изложи. — В цялата човешка история хората с нови идеи — тези, които са мислели различно и са се опитвали да променят нещо — са били наричани смутители и създатели на неприятности. Но искате ли да говорим сериозно? Искате ли да знаете истината?

Някакво подобие на усмивка пробягна по лицето на Татяна.

— Винаги.

— Нуждаем се от промени. Имам предвид, разбира се, че нашите традиции са важни. И няма да се откажем от тях. Но мисля, че понякога се заблуждаваме.

— Заблуждаваме се?

— С течение на времето сме приели част от промените. Развили сме се. Появиха се компютрите, електричеството и въобще технологиите. Всички ние сме съгласни, че те подобряват живота ни. Защо да не можем да променим и начина, по който живеем? Защо още се придържаме само към завещаното от миналото, когато съществуват по-добри начини да се справяме?

Лиса бе останала без дъх, изморена и развълнувана. Бузите й се зачервиха, пулсът й се ускори. Всички наблюдавахме Татяна, напразно опитвайки се да уловим нещо по това каменно лице.

— С теб е много интересно да се говори — отсъди тя най-после. В нейната уста обаче думата интересно прозвуча едва ли не като мръсна дума. — Само че ме чака и друга работа. — Тя се изправи и всички побързаха да последват примера й, дори и Ейдриън. — Няма да вечерям с вас, но ти и твоите спътници ще разполагате с всичко, което ви е необходимо. Ще се видим утре на съдебния процес. Независимо колко радикални и наивно идеалистични са идеите ти, аз се радвам, че ще бъдеш там, за да помогнеш за осъждането му. Всички сме съгласни, че трябва да лежи в затвора.

Татяна напусна залата и двамата пазители я последваха. Присила Вода също излезе с тях, като остави Лиса и Ейдриън сами.

— Добре свършена работа, братовчедке. Не са много хората, които могат така да извадят от равновесие старата дама.

— Май не изглеждаше кой знае колко извадена от равновесие.

— О, разлюляна е. Повярвай ми. Повечето от хората, с които ежедневно общува, никога няма да си позволят да й говорят така, да не говорим за някоя на твоята възраст. — Ейдриън се изправи и протегна ръка към Лиса. — Хайде. Ще те разведа наоколо. Ще останеш възхитена.

— Вече съм била тук и преди — каза тя. — Когато бях по-малка.

— Да, добре, но това, което си видяла като малка, е различно от това, което можеш да видиш като си по-голяма. Знаеш ли, че тук имат бар, който работи по двайсет и четири часа в денонощието? Ще си вземем по едно питие.

— Не искам питие.

— Ще поискаш още преди обиколката да е приключила.

Напуснах главата на Лиса и се върнах в стаята си. Срещата с кралицата приключи и Лиса вече не се нуждаеше от невидимата ми подкрепа. Освен това точно сега наистина не ми се щеше да се занимавам с Ейдриън. Като се надигнах, се почувствах по-бодра от преди. Пребиваването в главата й винаги ми действаше като дрямка.

Реших малко да се поразтъпча. Никога не съм посещавала кралския двор. Очаквах да видя нещо като малък град и се чудех какво още може да се види, с изключение на бара, където Ейдриън вероятно живееше по време на посещенията си в двора.

Тръгнах надолу по стъпалата, решена да изляза навън. Доколкото знаех, в тази сграда имаше само стаи за гости. Но щом стигнах до входа, видях Кристиан и Еди, увлечени в разговор с още някого, когото не успях да различа. Еди, както винаги нащрек, пръв ме забеляза и се усмихна.

— Здравей, Роуз. Виж кого открихме.

Като се приближих, Кристиан се отдръпна и разкри пред мен загадъчната личност. Спрях се, а тя ми се усмихна.

— Здравей, Роуз.

След миг усетих как по лицето ми бавно се плъзва усмивка.

— Здравей, Мия.

Глава 12