Целуната от сянката

— Помните ли какво ви казах за нея? — попита Присила с приветлив тон. — Тя направи много добро впечатление на онази официална вечеря в Айдахо. Успя да успокои спора за това, дали мороите да се сражават редом с пазителите. Дори съумя да успокои бащата на Ейдриън.

По студеното лице на Татяна пробягна ледена усмивка.

— Това е впечатляващо. Много често имам чувството, че Нейтън се държи като дванайсетгодишен.

— Аз също — вметна Ейдриън, докато отпиваше от една винена чаша.

Татяна не му обърна внимание и отново фокусира погледа си върху Лиса.

— Изглежда всички са впечатлени от теб. Чувам само добри отзиви за теб, въпреки някогашните ти нарушения… които съм склонна да преценя като не съвсем лишени от основание. — Лиса я изгледа тъй изненадано, че кралицата се засмя, но в смеха й не се долавяше топлота или чувство за хумор. — Да, да… зная за твоите сили и, разбира се, за това, което се случи с Виктор. Ейдриън също ме посвети в някои тайни около магията с духа. Толкова е странно. Кажи ми… можеш ли… — Погледна към масичката до себе си. На нея бе оставена саксия с цвете. От пръстта се подаваха тъмнозелени листенца. Беше от стайните цветя, които се разсаждат чрез луковици. Също като всички останали растения на открито, то очакваше пролетта, за да разцъфне.

Лиса се поколеба. За нея бе странно да използва силите си пред други хора. Но Татяна я гледаше очаквателно. След още няколко минути Лиса се наведе над саксията и докосна листенцата. Стръковете се надигнаха от почвата и се извисиха почти на трийсет сантиметра. Докато растяха, се появиха едри пъпки от всички страни на централното стъбло, които много скоро се разтвориха, за да се покажат нежни бели цветчета на нарцис. Лиса отдръпна ръката си.

По лицето на кралица Татяна се изписа удивление и тя промърмори нещо на непознат за мен език. Тя не беше родена в Съединените щати, но бе избрала кралският двор да е тук. Говореше английски без акцент, но също като Дмитрий, прибягваше до майчиния си език в моменти, когато беше искрено изненадана. Ала само след секунда лицето й отново се превърна в непроницаема маска, излъчваща само хладна официалност.

— Хммм. Интересно — промълви.

— Може да се окаже много полезно — обади се Присила. — Василиса и Ейдриън навярно не са единствените, които имат тази дарба. Ако намерим и други, възможно е да бъдат обучени. Изцеляването е дар, да не говорим какво още може да се осъществи. Само си помисли какво бихме могли да постигнем с това.

Лиса се изпълни с оптимизъм. Досега тя не бе открила други като нея, освен Ейдриън, и то само поради чиста случайност. Но ако кралицата и тронният съвет на мороите обединят усилията си, нямаше съмнение, че щяха да открият още много личности като Лиса. Но нещо в думите на Присила Вода явно я смущаваше.

— Моля да ме извините, принцесо Вода… но не съм сигурна дали трябва толкова да избързваме с използването на моите — или на другите — лечебни дарби, както може би ви се иска.

— Защо не? — попита Татяна. — От това, което узнах, следва, че можеш да лекуват почти всичко.

Мога… — заговори Лиса бавно. — По-точно бих искала да мога. Искам да мога да помогна на всеки, ала не мога. Искам да кажа, само не ме разбирайте погрешно, че наистина помогнах на няколко души. Но също така зная, че, рано или късно, ще попаднем на такива като Виктор, които ще поискат да злоупотребят с това. А след време… искам да кажа, как ще ги подбирате? Кой трябва да живее? Част от живота се свежда до… някои трябва да умрат. Моите сили не са рецепта, която може да бъде предписана винаги, когато е необходимо, пък и честно казано, се опасявам, че ще могат да се възползват само избрани хора. Също както се получава и с пазителите.

Леко напрежение надвисна в залата. Това, което Лиса се опитваше да намекне, рядко се споменаваше публично.

— За какво говориш? — попита Татяна с присвити очи. Можех да се закълна, че вече знаеше отговора.

Лиса се изплаши дали да изрече следващите думи, но все пак го направи.

— Всички знаят, че съществува някакъв, ъ-ъ, метод за разпределение на пазителите. Само елитът ги получава. Краските особи. Хората на властта.

В залата повя хлад. Устните на Татяна се изпънаха в права линия. Изтекоха няколко мига, преди да проговори, и аз имах чувството, че всички останали бяха затаили дъх. Поне аз — със сигурност.

— Нима мислиш, че кралските особи не заслужават специална закрила? — попита тя накрая. — Нима не смяташ, че ти се нуждаеш от такава — последната от рода Драгомир?

— Да, мисля, че е важно да се запази животът на нашите водачи. Но мисля също, че все някога ще се наложи да се спрем и да се огледаме. Може да настъпи време да преосмислям начина, по който винаги сме постъпвали.

Лиса звучеше толкова мъдро и толкова самоуверено, че се изпълних с гордост заради нея. Като наблюдавах Присила Вода, се убедих, че и тя се гордееше с Лиса. Още от самото начало я харесваше. Но можех също да се закълна, че Присила е доста изнервена. Наведе се към кралицата и прошепна нещо. Вече не се съмнявах, че Лиса беше нагазила в опасни води.