Целуната от сянката

Това със спасението нещо ми се губеше. Но много повече привлече вниманието ми другото — „от три до четирийсет дни“. Напълно забравих за сортирането на вехториите.

— Да, ама това вярно ли е, или не? Духовете наистина ли бродят по земята четирийсет дни след смъртта?

— Ах, Роуз. Тези, които си задават въпроса дали вярата е истина, навлизат в разговор, за който може би не са подготвени.

Имах чувството, че беше прав. Въздъхнах и се обърнах към оставения пред мен кашон.

— Но — любезно продължи отецът, — ако това ще ти помогне, мога да добавя, че някои от тези идеи почти съвпадат с народните предания за призраци от Източна Европа, разпространени много преди възникването на християнството. Тези езически традиции доста отдавна поддържат схващането, че след смъртта духовете остават за кратко на земята — особено ако някой човек е умрял млад или насилствено.

Вцепених се. Всичките ми усилия да се убедя, че появата на призрака на Мейсън е плод на стрес и пренатоварване, тутакси отидоха на вятъра. Млад или насилствено.

— Защо? — запитах едва чуто. — Защо остават тук? Да не би… да е за отмъщение?

— Сигурен съм, че някои вярват в това, също както други пък вярват, че е, защото душата не може да намери покой след нещо толкова страшно.

— А вие в какво вярвате? — попитах го.

Той се усмихна.

— Вярвам, че душата се отделя от тялото, също както са ни учили нашите отци, но се съмнявам, че оставането на душата на земята за някакъв период от време е нещо, което ние, живите, можем да възприемем. Не е като във филмите, в които призраците посещават къщите или се явяват пред своите познати от предишния живот. За мен призраците са по-скоро енергия, която съществува около нас, нещо извън нашите възприятия, които изчакват да продължат нататък, където най-после да намерят своя покой. В края на краищата това, което наистина има значение, е какво се случва извън тази земя, когато постигнем вечен живот, който нашият спасител ни е дарил чрез своята велика саможертва. Това е истински важното.

Зачудих се дали отец Андрю щеше да каже същото с такава лекота, ако беше видял това, което аз бях видяла. Млад или насилствено. И двете бяха валидни за Мейсън, а на всичкото отгоре още не бяха изтекли четирийсет дни от смъртта му. Онова тъжно, тъжно лице изплува отново пред очите ми и се запитах какво ли можеше да означава. Отмъщение? Или действително не можеше да намери покой?

И как пасваше теологията на отец Андрю за рая и ада спрямо такава като мен, която бе умряла и след това оживяла? Виктор Дашков бе казал, че съм била отишла в Света на мъртвите и съм се върнала оттам, след като Лиса ме излекувала. Но какъв бе този Свят на мъртвите? Дали беше небесният рай? Или адът? Или просто някакво друго име на това междинно състояние на земята, за което ми говореше отец Андрю?

Не казах нищо повече, защото идеята за търсещия отмъщение Мейсън беше достатъчно стряскаща. Изглежда, отец Андрю усети как в мен настъпи някаква промяна, но очевидно нямаше никаква представа на какво може да се дължи това. Опита се да отклони вниманието ми.

— Току-що получих няколко нови книги от един мой приятел, който е в друга епархия. Съдържат интересни разкази за житието на свети Владимир. — Наведе глава към мен. — Още ли се интересуваш от него? И от Анна?

Наистина продължавах да се интересувам, поне на теория. Докато не срещнахме Ейдриън, ние знаехме само за две личности, владеещи духа. Едната беше бившата ни учителка, госпожа Карп, която напълно полудя заради духа и се превърна в стригои, за да се пребори с лудостта. Другата личност беше самият свети Владимир, на когото бе кръстена нашата академия. Той е живял преди много столетия и върнал от царството на мъртвите своя пазител Анна, също както Лиса върна мен. Това превърнало Анна в „целуната от сянката“ и създало телепатична връзка между нея и свети Владимир.

По принцип двете с Лиса изгаряхме от желание да узнаем колкото се може повече за Анна и Владимир, за да може чрез тях да научим повече и за самите нас. Но колкото и да бе невероятно да го призная, точно сега имах по-сериозни проблеми от телепатичната връзка между Лиса и мен. Всичко отстъпи на заден план, изместено от призрака, който вероятно ми беше сърдит заради ролята ми в преждевременната му смърт.

— Да — заговорих уклончиво, като избягнах да го погледна в очите. — Интересувам се…, но не мисля, че скоро ще мога да се занимавам с това. Сега съм много заета… нали знаете, с практиката.

Отново замълчах. Той разбра какво имам предвид и ме остави да работя, без повече да ме прекъсва. По време на разговора ни Дмитрий не бе казал нито дума. Когато най-после привършихме сортирането, отец Андрю ни съобщи, че искал да свършим още нещо, преди да си тръгнем. Посочи към част от кашоните, които вече бяхме подредили.

— Тези там трябва да бъдат отнесени в кампуса на началното училище — рече ни той. — Оставете ги в общежитието на мороите. Господин Дейвис преподава в неделното училище за най-малките и тези книги може би ще му бъдат полезни.