Целуната от сянката

Погледът му ми подсказа красноречиво, че той много се интересуваше от това, но изостави темата.

— Добре. Можем да говорим и за други неща.

— Само че сега въобще не искам да разговарям! Искам да спя.

— Ти спиш в момента — усмихна ми се Ейдриън и се отдръпна, за да огледа някаква разцъфнала с оранжеви и жълти цветя лоза, виеща се около една дървена колона. Нежно прокара пръсти по краищата на едно от цветчетата. — Това е градината на моята баба.

— Страхотна е — признах аз, като се облегнах по-удобно на ябълковото дърво. По всичко изглеждаше, че май ще останем още малко. — А сега сигурно ще трябва да изслушам семейната ти история.

— Хей, тя беше прекрасна дама.

— Сигурна съм, че е била. Мога ли вече да си вървя?

Погледът му оставаше вперен в цветовете на лозата.

— Не бива да се подиграваш с родословните дърва на мороите. Ето, например ти нищо не знаеш за баща си. Нищо чудно да се окажем роднини.

— Това означава ли, че ще ме оставиш на мира?

Той се приближи отново до мен и веднага превключи на тази тема, сякаш не е имало прекъсване.

— Не, не се тревожи. Мисля, че произлизаме от различни родове. Впрочем, твоят баща не беше ли турчин?

— Да, поне според моята… хей, гърдите ми ли зяпаш?

Той ме гледаше съвсем отблизо, но очите му вече не бяха приковани в лицето ми. Скръстих ръце пред гърдите си и му метнах кръвнишки поглед.

— Гледам потника — каза той. — Този цвят никак не ти подхожда.

Пресегна се и докосна презрамката му. Така бързо, както мастило попива в хартия, материята с цвят на слонова кост придоби тъмен виолетово-син цвят, също като цветчетата на лозата. Той присви очи като художник, оглеждащ творбата си.

— Как го направи? — възкликнах удивено.

— Това е моят сън. Хмм. Ти не си синя личност. Е, поне не що се отнася до значението на цветовете. Нека да опитаме това. — Синьото отстъпи пред яркочервено. — Да, това е. Червеното е твоят цвят. Червено като роза, като сладка, сладка Роуз.

— О, господи — въздъхнах. — Не зная как може да си толкова откачен дори и на сън. — Той никога не бе изпадал в мрачни и депресивни състояния, както бе станало с Лиса през последната година, но духът определено го превръщаше понякога в доста странна личност.

Ейдриън отстъпи и разтвори ръце.

— Винаги съм бил луд по теб, Роуз. Ето че сега ще съчиня една поема, импромптю или наистина импровизирана, посветена на теб. — Отметна глава назад и се развика към небето:

Роуз в червено.
Но никога в синьо.
Остра като трън.
Бори се като него.

Ейдриън отпусна ръце и ме изгледа очаквателно.

— Как може един трън да се бори? — запитах.

Поклати глава.

— В изкуството не бива да се търси смисъл, малък дампир. Освен това нали се предполага, че съм луд?

— Не си най-лудият, когото съм виждала.

— Добре — рече той и се отдалечи, за да разгледа някакви хортензии. — Ще се погрижа за това.

Тъкмо се приготвих да го попитам кога ще мога „да се върна обратно в съня си“, когато нещо ми хрумна.

— Ейдриън… как може някой да разбере дали действително е луд, или не?

Той се извърна от цветята с усмивка на лицето. Можех да се закълна, че се канеше да обърне всичко на шега, но тогава се вгледа по-внимателно в мен. Лицето му помръкна и стана необичайно сериозен.

— Мислиш, че си луда?

— Не зная — смотолевих и сведох очи към земята. Бях боса и острите стръкове трева гъделичкаха ходилата ми. — Ама все ми се привиждат… разни неща.

— Лудите рядко си задават въпроса дали са луди — отбеляза той мъдро.

Въздъхнах и на свой ред погледнах към него.

— Това никак не ми помага.

Ейдриън се приближи към мен и отпусна ръка на рамото ми.

— Не мисля, че си луда, Роуз. Мисля обаче, че много преживя.

Намръщих се.

— Какво означава това?

— Просто означава, че не те мисля за луда.

— Благодаря. Това изяснява нещата. Знаеш ли, тези сънища наистина започват да ме дразнят.

— Лиса няма нищо против тях — каза той.

— И нея ли посещаваш? Сериозно ли не знаеш никакви граници?

— Не, нейните сънища са с обучаваща цел. Тя иска да се научи как да го прави.

— Чудесно. Значи аз се оказах единствената щастливка, подложена на сексуалното ти преследване.

Сега наистина придоби вид на наранен мъж.

— Честно казано, много ми се иска да не се държиш с мен, сякаш съм някакво гадно дяволско изчадие.

— Съжалявам. Но просто не ми се вярва, че можеш да направиш нещо полезно.

— Правилно. За разлика от твоя наставник, този ухажор на малолетни. Обаче не виждам да си постигнала голям напредък с него.

Отстъпих крачка назад и присвих очи.

— Не намесвай Дмитрий в това.

— Няма, но едва когато престанеш да се държиш така, сякаш той е самото съвършенство. Поправи ме, ако греша, но той е един от онези, които криеха от теб истината за съдебния процес, нали?

Отклоних поглед от него.

— Сега това няма значение. Освен това той си е имал причини да постъпи така.

— Да, които очевидно не включват да бъде откровен с теб или да се пребори за разрешението да отидеш там. Докато аз… — Небрежно сви рамене. — Мога да те заведа на процеса.