Целуната от сянката

— Просто се вцепених — изрекох накрая. — Глупаво е, зная. Толкова бях самоуверена, че мога да се справя с всекиго, а точно тогава Стан… — Свих рамене. — Не зная как стана. Просто не успях да реагирам. Наистина ме е срам. И от всички пазители да се случи точно със Стан.

Лиса ме гледаше изпитателно, търсеше някакъв признак, че не говоря откровено. Заболя ме от мисълта, че не ми вярва, но… е, да, аз наистина я лъжех. Но както казах и на Дмитрий, ако исках, можех да лъжа доста добре. Лиса не можа да открие неискреността в думите ми.

— Ще ми се да можех да чета мислите ти — каза тя замислено.

— Хайде — опитах се да я успокоя. — Познаваш ме. Наистина ли мислиш, че съм способна на това? Да зарежа Кристиан и да се направя на глупачка, само и само да си го върна на учителите?

— Не — реши тя накрая. — Вероятно би го направила така, че да не те заловят.

— Същото ми каза и Дмитрий — промърморих. — Радвам се, че всички имат такова голямо доверие в мен.

— Ние ти вярваме — възрази тя. — Ето защо всичко това изглежда толкова странно.

— Дори и аз правя грешки. — Надянах си дръзката и самоуверена маска. — Зная, че направо не е за вярване — дори аз самата съм изненадана, — но предполагам, че е трябвало да се случи. Вероятно е свързано с някакъв кармичен закон за балансиране на вселената. Иначе няма да е справедливо само една личност да е толкова велика.

Ейдриън — слава богу, за разнообразие, този път си мълчеше — ни наблюдаваше, докато говорим, местейки погледа от Лиса към мен и обратно като зрител на тенис мач. Леко присви очи и го заподозрях, че изучава аурите ни.

Лиса завъртя очи, но за щастие гневът, който бях доловила преди малко, започна да стихва. Тя ми вярваше. Отклони поглед от лицето ми и го насочи към някой зад мен. Усетих щастливи, обагрени в златисто емоции, сигнализиращи за присъствието на Кристиан.

— Моят лоялен бодигард се завърна — обяви той, като си взе един стол. Погледна към Лиса. — Приключи ли вече?

— С какво да съм приключила? — попита тя.

Той наклони глава към мен.

— Да й дадеш да се разбере, след като ме захвърли в смъртоносните лапи на Алто.

Лиса се изчерви. И без това се чувстваше малко виновна, задето ми се бе нахвърлила, особено след като се защитих толкова убедително. Насмешливото и многозначително подмятане на Кристиан само я накара да се почувства още по-глупаво.

— Просто си поговорихме, това е всичко.

Ейдриън се прозя и се отпусна на стола си.

— Всъщност мисля, че се досещам за какво е всичко това. Било е измама, нали? Измама, за да ме изплашиш, понеже се опитвам да те убедя да станеш мой личен пазител. И си решила, че ако се престориш на лош пазител, няма да те искам. Е, това няма да свърши работа, така че няма смисъл да рискуваш живота на някой друг.

Бях му благодарна, че не спомена за инцидента в коридора. Райън наистина бе прекалил, но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми беше да повярвам, че избухнах така. Струваше ми се, че това се бе случило с някой друг, а аз само съм наблюдавала отстрани. Разбира се, напоследък май се ядосвах на всичко, което ми се случваше. Вбесих се задето ми натресоха да пазя Кристиан, заради обвиненията на пазителите, заради…

О, стига. Май беше настъпил моментът да хвърля бомбата.

— Само че, ъъъ… има още нещо, което вие, приятели, трябва да узнаете.

Четири чифта очи — дори и тези на Еди — се насочиха към мен.

— Какво не е наред? — попита Лиса.

Нямаше лесен начин да им го кажа, затова направо го изрекох:

— Ами, оказва се, че Виктор Дашков още не е признат за виновен за това, което ни стори. Просто го държат под ключ. Но най-после ще има официален съдебен процес… вероятно след седмица или две.

Реакцията на Лиса, като чу името му, беше подобна на моята. През връзката ни се предаде шокът, който я обзе, веднага последван от страх. В съзнанието й се заизреждаха картини от случилото се. Как извратената игра на Виктор я накара да се усъмни в здравия си разум. Мъчението, на което я бе подложил охранителят му. Как намери Кристиан целия в кръв, след като хрътките на Виктор се бяха нахвърлили върху него. Лиса стисна юмруци на масата тъй силно, че чак кокалчетата на пръстите й побеляха. Кристиан не можеше да долови реакцията й така, както можех аз, но и не му бе необходимо. Протегна ръка към нея, но тя едва ли я забеляза.

— Но… но… — Пое дълбоко, продължително дъх, опитвайки се да се успокои. — Как може още да не са го признали за виновен? Всички знаят… Всички видяха…

— Такъв е законът. Трябва да му дадат шанс да оспори обвиненията.

Лиса беше напълно объркана, но постепенно осъзна същото, което и аз, докато бях с Дмитрий миналата нощ.

— Значи… почакай… нима искаш да ми кажеш, че съществува вероятност да не го признаят за виновен?

Вгледах се в широко отворените й изплашени очи и не намерих сили да й отговоря. Но явно лицето ми й е подсказало всичко, което имаше за казване.

Кристиан удари с юмрук по масата.

— Това е идиотщина. — Неколцина от насядалите по съседните маси се извърнаха към нас след неговото избухване.