Целуната от сянката

— Ей — извика той изчервен, — тогава си свърших работата. Направих това, което се искаше от мен.

— Така ли му викат на това да те убият?

— Поне не съм хленчеща кучка, която отказва да се бие.

Тъкмо се бях успокоила след разговора с Дмитрий, а ето че сега гневът ми отново кипна. Заприличах на термометър, готов да се пръсне.

— Знаеш ли, вместо да критикуваш другите, май трябва да обръщаш повече внимание на задълженията си като пазител. — Кимнах към Камила. Тя стоеше до нас, без да проговаря, но лицето й ясно ми подсказваше, че е чула всичко.

Райън сви рамене.

— Мога да правя и двете. Шейн идва зад нас, а отпред всичко е чисто. Няма врати. Лесна работа. — Потупа Камила по рамото. — Тя е в безопасност.

— Това място е лесно за подсигуряване. Но няма да се справиш толкова добре в реалния свят с истинските стригои.

Усмивката му помръкна. В очите му проблесна искра на яростна злоба.

— Така е. Но доколкото разбрах и ти не си свършила кой знае колко добра работа там, навън, поне що се отнася до Мейсън.

Да ме поднася за случилото се с Кристиан и Стан беше едно, но да намеква, че имам вина за смъртта на Мейсън? Абсолютно неприемливо. Аз бях тази, която опази Лиса през двете години, докато живяхме в света на хората. Аз бях тази, която уби двамата стригои в Споукан. Аз бях единствената от новия випуск в цялата Академия с два почетни знака „мълнии“ — малки татуировки на врата, с каквито удостояваха само пазители, които са убили стригои. Знаех, че се носеха слухове за това, което се бе случило с Мейсън, но досега никой не ме беше упреквал в лицето. Мисълта, че Райън или някой друг ме обвинява за смъртта на Мейсън, ми дойде в повече. И без това аз самата предостатъчно се самообвинявах. Термометърът се пръсна.

Само с едно-единствено плавно движение се пресегнах зад него, сграбчих Камила и я завъртях към стената. Не я запратих много силно, за да не я нараня, но тя явно остана смаяна. Очите й се разшириха от шока. Притиснах я с лакът, опрян в гърлото й.

— Какво правиш? — ревна Райън, докато трескаво местеше поглед от мен към нея. Леко се помръднах, без да отслабвам натиска си върху Камила.

— Грижа се за подобряване на твоето обучение — обясних му любезно. — Някои места не са чак толкова лесни за охраняване, както си въобразяваш.

— Ти си луда! Не можеш да нараниш един морой. Ако пазителите разберат…

— Не съм луда — възразих му. Погледнах към Камила. — Нараних ли те? Много ли те заболя?

Тя се поколеба, преди да поклати глава отрицателно, но съвсем леко, доколкото й позволяваше хватката ми.

— Но ти е неудобно в тази поза, нали?

Още едно леко кимване, този път утвърдително.

— Видя ли? — попитах Райън. — Дискомфортът не е като болката.

— Ти си полудяла. Пусни я.

— Не съм свършила, Рай. Обърни внимание на най-важното: опасността може да възникне отвсякъде. Не само от стригоите или от пазителите, преоблечени като стригои. Продължавай да го даваш като арогантен задник, който всичко знае — притиснах ръката си малко по-силно, но не чак толкова, че Камила да не може да диша или да й причиня истинска болка, — и ще пропуснеш нещо важно. Нещо, което може да убие поверения ти морой.

— Добре, добре. Стига толкова. Моля те, престани — изрече той. Гласът му трепереше. Нямаше вече и следа от фукането му. — Изплаши я.

— И аз щях да се изплаша, ако животът ми е поверен в твоите ръце.

Уханието на ароматни цигари ми подсказа за появата на Ейдриън. Знаех, че освен него се бяха насъбрали да ме гледат Шейн и още неколцина съученици. Останалите новаци изглеждаха несигурни — искаха да ме дръпнат настрана от Камила, но в същото време се бояха тя да не пострада. Знаех, че бях длъжна да я пусна, но Райън така ме вбеси, че трябваше да му натрия носа. Пък и, честно казано, хич и не изпитвах кой знае колко жал към нея, след като тя бе внесла своя дял в слуховете по мой адрес.

— Очарователно — заговори Ейдриън, както винаги с ленив глас. — Но мисля, че вече доказа тезата си.

— Не съм сигурна — изказах съмненията си аз. Постарах се интонацията ми да е мила и едновременно с това заплашителна. — Все още не съм убедена, че Райън ме е разбрал правилно.

— За бога, Роуз! Разбрах те отлично! — разкрещя се Райън. — Само я пусни.

Ейдриън ме заобиколи и застана до Камила. Двете с нея бяхме плътно притиснати една до друга, но той успя да се провре така, че лицето му се оказа точно пред очите ми, почти до нейното. Както винаги, си беше лепнал все същата тъпа самодоволна усмивка, но в тъмнозелените му очи се долавяше нещо сериозно.

— Да, малък дампир. Пусни я. Вече постигна своето.

Искаше ми се да изкрещя на Ейдриън да се махне от мен, че аз съм тази, която ще каже кога този цирк ще свърши. Но кой знае защо, не успях да изрека нищо. Част от мен съвсем се вбеси от неговата намеса. А другата част от мен ми подсказваше, че той говори… разумно.

— Пусни я — повтори той.