Целуната от сянката

— Не ме съжалявай. Не се чувствай задължен да предприемеш нещо. Това, което се случи, беше гадно, но ще го преживея, ще преглътна лошата оценка, която си заслужих. За всичко ще се погрижа. Ще се погрижа и за себе си. — Трябваше да събера всичките си сили, за да не се разтреперя. Как можа точно днес да ми се случат толкова странни и неконтролируеми неща?

Дмитрий не каза нищо. Само сведе очи към мен. Никога не бях виждала това изражение. И не можах да го разтълкувам. Ядосан ли ми беше? Или просто не одобряваше поведението ми? Не можах да отгатна. Пръстите му се стегнаха леко около рамото ми, но сетне се отпуснаха.

— Не бива да се опитваш да се справиш сама с това — рече накрая. Прозвуча почти тъжно, в което нямаше смисъл. Той бе този, който толкова отдавна ме бе научил, че трябва да бъда силна. В този миг ме обзе непреодолимо желание да се хвърля в прегръдката му, но знаех, че не бива.

Но не можах да сдържа усмивката си.

— Казваш това… но ми отговори честно. Ти ще потърсиш ли помощ от другите, ако имаш проблеми?

— Не е същото…

— Отговори на въпроса ми, другарю.

— Не ме наричай така.

— А пък ти не избягвай въпроса ми.

— Не — изрече твърдо. — Ще се опитам да се справя сам с проблемите си.

Измъкнах рамото си изпод ръката му.

— Ето, виждаш ли?

— Но в живота си ти имаш много хора, на които можеш да се довериш. Хора, които са загрижени за теб. Това променя нещата.

Изгледах го изненадано.

— А няма ли хора, които да са загрижени за теб?

Той се намръщи, очевидно обмисляше отговора си.

— Е, да, в моя живот винаги е имало добри хора… и сега има хора, загрижени за мен. Но това не означава, че мога докрай да им се доверя или да споделя всичко с тях.

Толкова бях погълната от странността в нашите отношения, че рядко ми се случваше да мисля за Дмитрий като за някой, който има свой живот, напълно независим от моя. Той бе уважаван от всички в кампуса. Както учителите ни, така и съучениците ми го определяха като един от най-смъртоносно опасните пазители тук. Където и да отивахме извън територията на Академията, външните хора също проявяваха уважение към него. Но не го бях виждала да води активен социален живот. Изглежда нямаше близки приятели сред другите пазители, а само колеги, които харесваше. Най-силно приятелски настроен го видях с лелята на Кристиан — Таша Озера. Те се познаваха отдавна, но дори това не беше достатъчно за Дмитрий, за да я потърси отново, след като визитата й приключи.

Осъзнах, че всъщност Дмитрий беше много самотен. Когато не беше на работа, запълваше времето си с четене на каубойски книжлета. Аз също се чувствах самотна, но, честно казано, почти винаги бях заобиколена от много хора. След като ми стана учител, започнах да гледам на нещата другояче. Той винаги бе този, който даваше — съвети или други указания. Но и аз му давах нещо, което бе по-трудно за дефиниране — просто връзка с друга личност.

— Вярваш ли ми? — попитах го. Поколеба се съвсем за кратко.

— Да.

— Тогава ми повярвай и сега. И поне веднъж не се тревожи за мен.

Отдръпнах се извън обсега на ръката му. Не ми каза нищо повече. Нито се опита да ме спре. Прекосих стаята, в която комисията ме беше изслушала. Насочих се към главния изход от сградата. По пътя запратих чашата с остатъците от горещия шоколад в първото кошче за смет, изпречило се пред очите ми.

Глава 6

Имаше само трима свидетели на това, което се бе случило на двора. Но съвсем не беше изненадващо, че всички, изглежда, знаеха за това, когато по-късно се върнах в училище. Часовете бяха приключили, но много от съучениците ми се тълпяха по коридорите, за да излязат навън, да отидат в друга класна стая или да се явят на някакви изпити. Опитваха се да прикрият погледите и шушукането, но не се справяха много добре. Тези, които се случеше да ме погледнат в лицето, се усмихваха пресилено или тутакси отклоняваха погледи. Страхотно, няма що.

Тъй като нямах телепатична връзка с Кристиан, нямах представа къде мога да го намеря. Но усетих, че Лиса е в библиотеката и реших, че ще е най-добре търсенето ми да започне оттам. По пътя към библиотеката чух някакво момче да се провиква зад гърба ми.

— Нещата май стигнаха прекалено далеч, а?

Обърнах се и видях Райън и Камила да вървят на няколко крачки зад мен. Ако бях момче, най-подходящият отговор би бил: „Имаш предвид онова с твоята майка ли?“ Но понеже не съм момче и имам добри обноски, само процедих:

— Не разбирам за какво става дума.

Райън избърза напред, за да ме настигне.

— Много добре знаеш. За онова с Кристиан. Чух, че когато Стан те нападнал, ти все едно си му казала: „Ето, вземи го“ и си се отдръпнала.

— Мили боже — простенах. Достатъчно лошо беше, че всички говореха само за мен, но защо краят на тези истории винаги беше променен? — Изобщо не се случи това.

— О, нима? — попита той. — Тогава защо са те привикали при Албърта?

— Виж какво — заговорих ядосано, забравила за добрите си обноски, — аз просто се обърках при атаката… нали се сещаш, както когато ти не обърна достатъчно внимание на онова нападение в коридора?