Целуната от сянката

— Благодаря ти, Ейдриън.

Останахме така само колкото за един удар на сърцето. Ала не усетих нищо от онова наелектризиращо разтърсване, както когато ме прегръщаше Дмитрий. Длъжна бях обаче да призная, че поне в едно Лиса имаше право: Ейдриън понякога се държеше адски дразнещо и арогантно, но наистина не беше такова гадно копеле, за каквото често го набеждавах.

Вратите се отвориха. Лиса и останалите излязоха навън. Съвсем разбираемо ни изгледаха изненадано, но в този момент въобще не ми пукаше. Освен това вероятно всички вече си мислеха, че чакам дете от Ейдриън, плод на незаконната ни любовна афера, така че какво значение имаше още една прегръдка? Дръпнах се от него.

— Тръгваме ли? — попитах ги.

Да. Мия има по-важни работи за вършене, отколкото да виси с нас — пошегува се Кристиан.

— Ей, бях обещала на баща си, че ще отида при него. Ще се видим, приятели, преди да заминете. — Тъкмо се накани да тръгне, като се спря рязко и се обърна. — Господи, съвсем забравих. — Бръкна в джоба на якето си и ми подаде един сгънат на четири лист. — Това беше едната от причините да ви потърся. Даде ми го един служител от дворцовата канцелария и ми поръча да ти го предам.

— Благодаря — кимнах, озадачена. Тя тръгна за срещата с баща си, докато ние се запътихме към стаите си.

Забавих крачка, докато отварях сгънатата бележка, учудена кой е поискат точно тук да се свърже с мен.

Роуз,

Толкова се зарадвах, като чух, че си пристигнала. Сигурен съм, че това ще направи утрешното изслушване в съда много по-забавно. Любопитен съм да узная как е Василиса, а романтичните ти лудории за мен винаги са били източник на непресекващо забавление.

Нямам търпение да ги споделя утре в съдебната зала.

С най-добри пожелания,

В. Д.

— От кого е? — попита Еди, като се доближи до мен.

Побързах да сгъна листа и да го пъхна в джоба си.

— От никого — отвърнах. От никого наистина.

В. Д.

Виктор Дашков.

Глава 13

Щом се върнахме в стаите си, аз се извиних на Лиса под предлог, че имам да свърша нещо заради моите задължения като пазител. Тя нямаше търпение да изглади конфликта си с Кристиан — вероятно под формата на трескаво смъкване на дрехите — така че нищо не ме попита. В стаята си имах телефон и след като се свързах с централата, разбрах коя е стаята на Дмитрий.

Той беше изненадан да ме види пред вратата си — и малко напрегнат. Последния път, когато се случи нещо подобно, бях под влиянието на магията за прелъстяване на Виктор и се държах… агресивно.

— Трябва да говоря с теб — започнах още от вратата.

Той ме пусна да вляза и аз незабавно му подадох бележката.

— В. Д.

— Да, знам — кимна Дмитрий и ми върна бележката. — Виктор Дашков.

— Какво ще правим сега? Искам да кажа, че говорихме за това, но сега той наистина потвърждава, че смята да ни издаде.

Дмитрий не каза нищо, но можех да се закълна, че обмисля проблема от всички възможни страни, също както постъпваше при сраженията. Накрая взе мобилния си телефон, много по-надежден срещу подслушване от вътрешния телефон в стаята.

— Изчакай малко.

Запътих се да седна на леглото, но реших, че е опасно, и вместо това се настаних на дивана. Не знаех на кого звънеше, само разбрах, че разговорът се проведе на руски.

— Какво става? — попитах го, когато свърши.

— Скоро ще ти кажа. Засега трябва да чакаме.

— Страхотно. Любимото ми занимание.

Той притегли едно кресло и седна срещу мен. Изглеждаше твърде малко за висок мъж като него, но той, както винаги, се справи непринудено и дори грациозно.

До мен на дивана бе оставен един от любимите му каубойски романи, каквито винаги носеше със себе си. Взех го и отново си помислих колко е самотен. Дори и тук, в кралския двор, той бе избрал да остане в стаята си.

— Защо четеш тези книги?

— Някои хора четат книги за удоволствие — отбеляза той.

— Хей, без подигравки. И аз чета книги, но най-вече такива, които ще ми помогнат да разреша загадките, заплашващи живота и здравия разум на най-добрата ми приятелка. Не мисля, че четенето на каубойски истории наистина ще помогне да се оправи този свят.

Той взе книгата от ръцете ми и я прелисти. Лицето му беше замислено и не толкова напрегнато, както бе обичайно за него.

— Както всяка книга, и тази е вид бягство. Но има и още нещо… Не зная, но има нещо особено привлекателно в Дивия запад. Никакви правила. Всички живеят според собствените си принципи. При раздаването на правосъдие не си длъжен да се обвързваш с нечии чужди идеи за това, кое е правилно и кое грешно.

— Почакай — засмях се аз. — Мислех, че аз съм тази, която постоянно иска да нарушава правилата.

— Не съм казал, че и аз искам. Просто има нещо примамливо в това.

— Не ме прави на глупачка, другарю. Искаш да нахлузиш каубойска шапка и да всяваш респект сред преследвани от закона обирджии на банки.