Целуната от сянката

— Нямам време. И без това имам предостатъчно трудности да всявам респект у теб.

Усмихнах се и внезапно се почувствах както през онзи ден, когато чистехме в църквата или поне преди да се скараме. Спокойно, приятно. Всъщност ми заприлича най-вече на атмосферата от дните на нашите първи тренировки, преди всичко да се усложни. Е, да… нещата помежду ни винаги са били сложни, но известно време ми се струваха не чак толкова заплетени. Това ме натъжи. Искаше ми се да мога да върна онези ранни дни. Тогава нямаше нито Виктор Дашков, нито кръв по ръцете ми.

— Съжалявам — каза Дмитрий внезапно.

— За какво? Че четеш евтини романчета?

— Че не можах да те доведа тук. Имам чувството, че съм те разочаровал. — Забелязах как по лицето му пробягна тревога, сякаш се опасяваше, че може да е причинил някаква непоправима щета.

Извинението му ме свари напълно неподготвена. За миг се усъмних дали пък не ревнува от Ейдриън заради влиянието му, също като Кристиан. Но скоро осъзнах, че става дума за нещо напълно различно. Бях подложила Дмитрий на голям натиск, понеже сляпо вярвах, че е способен да постигне всичко. Някъде — дълбоко в себе си — той чувстваше същото или поне що се отнасяше до мен. Не искаше да ми откаже нищо. Доскорошното ми лошо настроение отдавна бе изчезнало и изведнъж се почувствах просто празна. И глупава.

— Не си — казах му. — Аз бях тази, която се държа като пълна глезла. Досега никога не си ме разочаровал. И сега не си.

Благодарният му поглед ме накара да се почувствам, сякаш са ми поникнали криле. Ако бяхме постояли още така, подозирах, че може би щеше да ми каже нещо толкова сладко, че направо да литна. Вместо това телефонът иззвъня.

След още един разговор на руски той се изправи.

— Хайде, да вървим.

— Къде?

— Да се видим с Виктор Дашков.

Оказа се, че Дмитрий имал приятел, който пък имал друг приятел и така, по някакъв необясним начин, въпреки че се намирахме в най-добре охраняваното място в света на мороите, успяхме да се промъкнем в затвора към резиденцията на кралицата.

— Защо правим това? — прошепнах му аз, докато крачехме забързано по коридора към килията на Виктор. Да си призная, очаквах да попадна сред тъмница в подземието на средновековна крепост, с влажни каменни стени и факли по тях, обаче мястото се оказа много модерно и практично подредено, с мраморни подове и идеално белосани стени. Но поне нямаше прозорци. — Мислиш ли, че ще успеем да го убедим да не казва нищо?

Дмитрий поклати глава.

— Ако Виктор искаше само да ни отмъсти, щеше да го направи без никакво предупреждение. Той не върши нищо без причина. Фактът, че първо ти казва, означава, че иска нещо. И сега ние трябва да разберем какво е то.

Стигнахме до килията на Виктор. Той бе единственият затворник в момента. Както и останалите помещения в сградата, неговата килия ми напомни по-скоро за болнична стая. Всичко беше чисто, светло и стерилно — и много голо. Място, лишено от всичко, което би могло да те разведри или разсее, което само за един час би могло да ме подлуди окончателно. Килията беше снабдена с яки решетки, боядисани в сребрист цвят, изглеждащи непробиваеми, което бе най-важното.

Виктор седеше на един стол и лениво изучаваше ноктите си. Три месеца бяха изминали от последната ни среща и кожата ми настръхна само като го видях отново. На повърхността изригнаха чувства, за които не подозирах, че са погребани дълбоко в мен.

Едно от най-непоносимите неща бе да го видя толкова здрав и млад. Беше си купил здравето с цената на мъченията, на които бе подложил Лиса. Адски го мразех за това. Ако болестта му бе следвала нормалния си ход, сега най-вероятно щеше да е мъртъв.

Черната му коса все пак беше пооредяла, с леко посребрени нишки тук-там. Беше в средата на четирийсетте и притежаваше царствени, почти красиви черти. При приближаването ни надигна глава. Очи с цвят на бледозелен нефрит, същите като на Лиса, срещнаха моите. В миналото родовете Драгомир и Дашков често са се сродявали, но все пак беше малко страшно да видиш други очи със същия толкова рядко срещан цвят. Лека усмивка озари лицето му.

— О, мила моя. Каква наслада за очите ми. Красивата Роузмари, вече почти като зряла личност. — Погледът му се отмести към Дмитрий. — Разбира се, има някой, който отдавна се отнася с теб като с такава.

Притиснах лице към решетките.

— Престани да се бъзикаш с нас, кучи сине. Какво искаш?

Дмитрий отпусна нежно ръка върху рамото ми и ме дръпна назад.

— По-кротко, Роуз.

Поех дълбоко дъх и после бавно отстъпих назад. Виктор се изправи в стола си и се засмя.

— След цялото това време твоята питомка още не се е научила да се контролира. Но може би никога не си го искал наистина.

— Не сме дошли тук, за да си бъбрим — каза Дмитрий спокойно. — Искаше да примамиш Роуз, а сега ние искаме да разберем защо.

— Непременно ли трябва да има някаква зловеща причина? Исках само да разбера как е тя, а нещо ми подсказа, че утре няма да имаме шанс за приятелски разговор.

Дразнещата усмивка не слизаше от лицето му. Реших, че има голям късмет, задето ни делят тези яки решетки и не мога да го докопам.