Целуната от сянката

Дъхът ми секна. Дмитрий бе внесъл в живота ми толкова много неща: любов, спокойствие, треньорски напътствия. И аз вече дотолкова бях свикнала с него, че понякога забравях колко опасен може да бъде. Докато стоеше там, висок и застрашителен, вперил свиреп поглед във Виктор, усетих как по гърба ме полазиха тръпки. Спомних си как, когато за пръв път дойдох в Академията, хората говореха за него, сякаш беше бог. В този момент наистина приличаше на такъв.

Дори и да се изплаши от заплахата на Дмитрий, Виктор не се издаде. Нефритенозелените му очи танцуваха между мен и Дмитрий.

— Вие двамата сте двойка, благословена от Небесата. Или отнякъде другаде.

— Ще се видим в съдебната зала — отвърнах сухо.

Дмитрий и аз си тръгнахме.

По пътя към изхода от затвора той каза няколко думи на руски на дежурния пазач. Съдейки по жестовете им, предположих, че Дмитрий му благодари.

Излязохме навън и поехме през широкото, красиво оформено като парк, пространство, което трябваше да прекосим, преди да се приберем по стаите си. Вече не валеше мокър сняг, но всичко наоколо — сгради и дървета — беше покрито с лед. Все едно целият свят бе направен от стъкло. Стрелнах Дмитрий с поглед и видях, че се взира напред. Трудно беше да се прецени, докато вървяхме, но можех да се закълна, че трепереше.

— Добре ли си? — попитах загрижено.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Толкова добре, колкото е възможно.

— Мислиш ли, че ще каже на всички за нас?

— Не.

За кратко продължихме все така мълчаливо. Но накрая не издържах и му зададох въпроса, чийто отговор умирах да узная:

— Това означава ли, че… че ако Виктор ни издаде… че ти ще… — Не можах да довърша. Не бях способна да се насиля и да произнеса думите ще поръчаш да го убият.

— Нямам чак толкова голямо влияние сред най-високопоставените кралски фамилии на мороите, но пък притежавам предостатъчно приятели сред пазителите, които вършат цялата мръсна работа в нашия свят.

— Не ми отговори на въпроса. Ще го направиш ли?

— Способен съм да извърша много неща. Роза, за да те предпазя.

Сърцето ми заби като лудо. Използваше името Роза само когато беше особено разчувстван към мен.

— Това няма да ме предпази. След като вече ни с издал, това ще е… хладнокръвно убийство. А ти не би направил такова нещо — казах му аз. — Отмъщението повече приляга на мен, затова аз трябва да го убия.

Исках да се пошегувам, но той явно не го намери за много забавно.

— Не говори така. Впрочем това няма значение. Виктор няма да каже нищо.

Като влязохме в сградата, той ме остави и се запъти към своята стая. Докато отварях вратата на моята, Лиса се показа от ъгъла на коридора.

— Ето те и теб. Какво се случи? Пропусна вечерята.

Напълно я бях забравила.

— Съжалявам… трябваше да свърша малко работа, задължения на пазителя. Дълга история.

Тя се беше преоблякла за вечеря. Косата й оставаше вдигната, но сега носеше плътно прилепнала по тялото рокля от сребриста коприна. Изглеждаше красива. И царствена. Замислих се над думите на Виктор и се зачудих дали тя наистина би могла да е носител на онази промяна, за което той се кълнеше. Сега, като я гледах толкова прекрасна и самоуверена, с лекота си представих как хората я следват навсякъде. Аз — със сигурност, но пък от друга страна, не бях безпристрастна.

— Защо ме гледаш така? — попита ме тя, леко усмихната. Не можех да й кажа, че току-що се бях срещнала с човека, от когото тя най-много се страхуваше. Нито можех да й споделя, че докато тя живее пълноценно, устремена към върха, аз ще й пазя гърба, стаена в сенките, както винаги досега. Вместо това само й върнах усмивката.

— Харесва ми роклята ти.

Глава 14

Около половин час преди да се задейства алармата на часовника, нагласен да ме събуди на следващата сутрин, на вратата ми се почука. Очаквах да е Лиса, но една сънена проверка през връзката ни показа, че тя още спи. Озадачена, аз се измъкнах от леглото и отворих вратата. Едно момиче от мороите, което не познавах, ми подаде комплект сгънати дрехи с придружителна бележка към тях. Зачудих се дали да й дам бакшиш, но момичето се оттегли толкова бързо, че не успях да реагирам.

Отново седнах на леглото и разгънах дрехите. Черни панталони, бяла блуза и черно сако. Същата униформа, която носеха и другите пазители тук, при това точно с моя размер. Брей. Вече действително започвах да се чувствам като член на отбора. По лицето ми бавно се плъзна усмивка, когато отворих бележката. Беше с почерка на Дмитрий: Вдигни си косата.

Усмивката за дълго не слезе от лицето ми. Много от жените пазители се подстригваха късо, за да се виждат мълниите им — почетните татуировки на врата. Веднъж без особено желание обмислях дали да не последвам примера им, но Дмитрий ме посъветва да не го правя. Той обичаше косата ми и бе настоял да я нося вдигната. Само от начина, по който ми го каза тогава, ме побиха тръпки, точно както и сега.