Целуната от сянката

Процесът започна. Един по един извикваха свидетелите да дават показания за събитията, предизвикани от Виктор. Повечето бяха пазители, които бяха издирвали Лиса, когато Виктор я беше отвлякъл, и после бяха участвали в нападението над Виктор и съучастниците му.

Дмитрий беше последният от пазителите, които излязоха да говорят. Неговите показания не се различаваха много от тези на останалите свидетели. Те до един бяха членове на спасителния екип, обаче Дмитрий започна да разказва за случилото се малко преди това.

— Бях с моята ученичка Роуз Хатауей — заговори той. — Тя има телепатична връзка с принцеса Драгомир и затова първа разбра, че се случва нещо лошо.

Адвокатът на Виктор — направо не можех да си представя как бяха успели да убедят някой да го представлява — сведе поглед към някакви документи пред себе си и после погледна към Дмитрий.

— Като се имат предвид описанията на тези събития, се забелязва известно закъснение между момента, когато тя е открила това, спрямо момента, в който вие сте вдигнали другите под тревога.

Дмитрий кимна. Маската на сдържаност нито за миг не слезе от лицето му.

— Тя не можеше да направи нищо, защото господин Дашков чрез магия й бе въздействал и накарал да ме нападне. — Изрече думите така спокойно, че аз останах удивена. Дори адвокатът не забеляза нещо. Само аз долових — или може би беше просто, защото го познавах — колко болезнено беше за Дмитрий да лъже. О, да, той искаше да ни защити — и конкретно най-вече да защити мен, — заради което вършеше всичко това. Но да се изправи пред съда и да дава лъжливи показания под клетва го убиваше. Дмитрий не беше идеален, независимо че понякога го мислех именно за такъв, но винаги се стараеше да бъде честен. Днес обаче не можеше.

— Господин Дашков използва магия с елемента земя. Някои от мороите, владеещи тази сила, са много добри в прилагането на внушението, способно да въздейства върху най-нисшите инстинкти — продължи Дмитрий. — В този случай той оказа влияние върху нейния гняв и стремеж към насилие, използвайки едно колие.

Откъм лявата си страна чух звук, все едно, че някой се задави в смеха си. Съдията, възрастна и строга жена от мороите, изгледа гневно нарушителя на реда.

— Господин Дашков, моля спазвайте благоприличие в съдебната зала.

Виктор, все още усмихнат, махна с ръка в знак на извинение.

— Ужасно съжалявам, ваша чести ваше величество, но нещо в показанието на пазител Беликов събуди фантазията ми, това е всичко. Повече няма да се повтори.

Затаих дъх, докато чаках да последва буря от реакции. Но нищо не се случи. Дмитрий завърши показанието си, след което призоваха Кристиан да свидетелства. Той говори кратко. Бил с Лиса, когато тя била отвлечена, като похитителите го повалили на пода. Показанието му много помогна да се идентифицират похитителите като някои от личните пазители на Виктор. След като Кристиан си седна, дойде и моят ред.

Излязох отпред с надеждата, че изглеждам спокойна пред толкова много погледи — включително и пред прикования в мен поглед на Виктор. Заех мястото на свидетелите, без въобще да погледна към него. Щом си казах името и дадох клетва да говоря само истината, внезапно изпитах с пълна сила напрежението, на което преди малко беше подложен Дмитрий. Стоях изправена пред всички тези хора, след като се бях заклела да съм абсолютно честна, но щях да излъжа в мига, в който станеше дума за внушението, използвано от Виктор Дашков.

Иначе моята версия за събитията около отвличането на Лиса беше съвсем ясна и недвусмислена. Съобщих много подробности за часовете от нощта на нейното похищение, като например как Виктор бе прибягнал до своите гадни номера, за да изпробва силата на Лиса. В останалото показанията ми по нищо не се различаваха от разказаното от Дмитрий и останалите пазители.

Както вече казах, умеех да лъжа много добре, затова разказах за „атаката“ с такава лекота и непринуденост, че никой не обърна внимание на този детайл. С изключение на Виктор. Въпреки че през цялото време не поглеждах към него, неволно се извърнах и го погледнах, когато споменах за магията. Погледът му ме прониза, а на устните му заигра подигравателна усмивка. Тогава осъзнах, че самодоволството му не е само заради факта, че знаеше, че лъжех. А защото той знаеше цялата истина — и погледът, с който ме удостои, ясно ми подсказа, че притежава власт над мен и Дмитрий, властта да ни съсипе пред всички тези хора в съдебната зала — независимо от заплахите на Дмитрий срещу него. През цялото време запазих спокойното изражение на лицето си, така че Дмитрий можеше да се гордее с мен, макар че сърцето ми биеше до пръсване.