Целуната от сянката

— Василиса, след малко ще трябва да се качиш на самолета, така че разговорът ни ще е кратък. Искам да ти предложа нещо.

— За какво предложение става дума, ваше величество?

— Скоро ще трябва да отидеш в колеж. — Тя говореше, сякаш вече всичко е уредено. Лиса действително планираше да отиде в колеж, но на мен не ми допадна намесата на кралицата. — Съобщиха ми, че не си доволна от избора, който ти се предоставя.

— Ами… не че съм недоволна. Само че местата, където изпращат мороите, са твърде малко. Искам да кажа, разбирам, че това се прави заради сигурността, но все пак… Бих искала да отида в някой по-голям колеж. Някой по-престижен. — Пазителите охраняваха само няколко подбрани колежа в цялата страна, за да могат мороите да учат там при пълна сигурност. Но както правилно отбеляза Лиса, те неизменно бяха подбирани сред по-малките колежи.

Татяна кимна нетърпеливо, сякаш това вече й беше много добре известно.

— Искам да ти предоставя възможност, каквато — поне доколкото ми е известно — на никоя друга личност не е била предлагана. След дипломирането ти бих искала да дойдеш да живееш тук, в кралския двор. Нямаш семейство и мисля, че само ще спечелиш, ако се учиш на политика точно тук, в центъра на нашето управление. Едновременно с това ще уредим да посещаваш университета в Лихай, който е на по-малко от един час път оттук. Чувала ли си за този колеж?

Лиса кимна. Лично аз никога не го бях чувала, но Лиса си беше направила труда да проучи едва ли не всички колежи в Съединените щати.

— Да, добър колеж е, ваше величество, но… е доста малък.

— Все пак е по-голям от тези, в които обикновено се записват младите морои — изтъкна Татяна.

— Вярно е. — Лиса се опитваше да проумее какво означава всичко това. Защо Татяна й правеше това неочаквано предложение? Особено като се има предвид, че доскоро беше доста недоволна от Лиса и постъпките й. Нещо странно се разиграваше тук, затова тя реши да провери докъде може да стигне. — Университетът на Пенсилвания не е чак толкова далеч, ваше величество.

— Само че този университет е огромен, Василиса. Там не можем да гарантираме сигурността ти.

Лиса сви рамене.

— Е, тогава вероятно няма значение дали ще отида в Лихай, или в някой от другите.

Кралицата изглеждаше шокирана. Както и Присила. Те не можаха да повярват, че Лиса проявяваше такова безразличие към предложението на нейно величество. Макар че, честно казано, тя никак не беше безразлична. Всъщност колежът в Лихай беше повече от това, което очакваше, и тя искаше да отиде там. Но в същото време бе решила да провери колко силно кралицата желаеше да я изпрати там.

Татяна се намръщи, сякаш преценяваше различните възможности.

— В зависимост от оценките и поведението ти в Лихай вероятно ще можем да уредим прехвърлянето ти след втората година. Но отново напомням, че ще бъде много трудно да гарантираме сигурността ти.

Брей. Кралицата действително искаше тя да бъде край нея. Но защо? Лиса реши да действа направо: да я попита директно.

— Много съм поласкана, ваше величество. И благодарна. Но защо ми предлагате това?

— Като последен представител на рода Драгомир, ти си ценна личност. Бих искала да ти осигуря добро бъдеще. Мразя да гледам как блестящи умове се похабяват. Освен това… — Тя замлъкна, разколебана дати да изрече следващите думи. — До известна степен имаш право. Мороите трудно се променят. Ще бъде полезно тук да има личност, която не се съгласява с всичко толкова лесно.

Лиса не й отговори веднага. Още се опитваше да анализира предложението на кралицата от всички възможни аспекти. Искаше й се аз да съм с нея, за да я посъветвам, но не бях сигурна дали щях да имам мнение по въпроса. Да разпределям задълженията си на пазител между кралския двор и един от готините университети щеше да е чудесно. От друга страна обаче, ако ни изпратят другаде, двете с Лиса щяхме да разполагаме с повече свобода. Накрая Лиса реши в полза на по-доброто образование.

— Добре — рече тя накрая. — Приемам. Благодаря ви, ваше величество.

— Отлично решение — кимна Татяна. — Ще се погрижим всичко да бъде по-скоро уредено. Сега можеш да тръгваш.

Кралицата не даде знак, че самата тя ще напусне залата, затова Лиса отново се поклони и забърза към вратата, все още зашеметена от новините. Внезапно Татяна извика след нея:

— Василиса? Ще изпратиш ли приятелката си да поговоря с нея? Момичето Хатауей?

— Роуз? — попита тя смаяно. — Защо ви е…? Да, разбира се. Веднага ще я намеря.

Лиса забърза към сградата за гости, но аз я пресрещнах още в коридора.

— Какво стана? — попитах я.

— Нямам представа — призна ми Лиса. — Чу ли какво ми каза тя?

— Да. Може би иска да ми каже, че трябва много да внимавам, когато замина с теб в онзи колеж.

— Може би. Не зная. — Лиса набързо ме прегърна. — Пожелавам ти късмет. Скоро ще се видим.