Целуната от сянката

Вцепених се. Ето че наистина го направи. Очаквах всички в съдебната зала да се извърнат и да приковат погледите си в Дмитрий и мен. Обаче никой дори не си направи труда да погледне към нас. Повечето от присъстващите се взираха ужасено във Виктор. Тогава осъзнах, че Виктор е знаел какво ще се случи. Просто искаше да ни подразни, но всъщност не е очаквал някой да възприеме сериозно думите му. Чувствата на Лиса, които се предадоха към мен през връзката ни, потвърдиха предположението ми. Тя смяташе, че Виктор се опитва да отклони вниманието на съда от себе си, като го занимава с някакви измислени истории за Дмитрий и мен. И, естествено, остана ужасена от откритието, че Виктор е способен да падне толкова ниско.

Очевидно съдията също споделяше мнението на Лиса, защото го смъмри за това отклонение от темата. Дотогава повечето от разпитите на свидетелите бяха приключили. Адвокатите привършиха с въпросите си и дойде ред на кралицата да обяви присъдата си. Отново затаих дъх, докато се питах трескаво какво ли ще реши тя. Той не бе отрекъл нито едно от обвиненията срещу него. Доказателствата бяха смазващи благодарение на дадените от моите приятели показания, но както самият Виктор бе изтъкнал, сред дворцовите кръгове имаше много силна корупция. Никак нямаше да е изненадващо, ако кралицата реши, че е по-добре да потули скандала, в който е замесена толкова известна личност. Дори и никой да не узнае подробностите по делото, самото му изпращане в затвора щеше да вдигне шум. Може би тя не искаше да се стига дотам. А не бе изключено Виктор да бе успял да подкупи и нея.

Но накрая тя обяви Виктор за виновен и го осъди на доживотен затвор — при това в друг затвор, а не в този на кралския двор. Бях чувала какви ли не истории за затворите на мороите и те явно бяха ужасни места. Подозирах, че новият му дом ще се окаже доста по-различен от килията, в която го посетихме. Виктор остана спокоен и сякаш се забавляваше, също както вчера при посещението ни. Това никак не ми хареса. След разговора ни с него не можех да се отърся от подозрението, че той въобще няма намерение да приеме тази присъда ведро и спокойно, както се преструваше. Оставаше ми само надеждата, че ще го пазят зорко.

Формалностите приключиха след един властен жест на кралицата. Ние се изправихме и започнахме да си говорим, докато тя обхождаше залата със строгия си поглед, вероятно за да запомни обстановката. Ескортът от надзиратели изведе Виктор от залата. Той отново мина покрай нас, но този път се спря и ни заговори.

— Василиса, надявам се, че си добре.

Тя не му отговори. Все още го мразеше и се страхуваше от него, но след тази присъда най-после вярваше, че той повече няма да я нарани. Все едно прелистваше края на последната глава от книга, която четеше от месеци. Най-после можеше да загърби преживяния ужас и да остави кошмарните спомени да избледняват с течение на времето.

— Съжалявам, че нямахме възможност да си поговорим, но съм сигурен, че следващия път ще го направим — додаде той.

— Хайде, тръгвай — подкани го един от пазителите до него. И те го поведоха нататък.

— Той е луд — промърмори Лиса, след като той се отдалечи. — Не мога да повярвам, че каза онова за теб и Дмитрий.

Дмитрий стоеше зад нея. Извърнах се към него и погледите ни се срещнаха, преди той да се отдръпне от мен и Лиса. Разбрах, че изпитваше облекчение, също като мен. Днес се бяхме разминали с опасността — ние спечелихме.

Кристиан пристъпи към Лиса и я прегърна, като за дълго я задържа притисната към себе си. Наблюдавах ги с топлота, искрено изненадана от чувствата си към тях. В един миг обаче някаква ръка докосна рамото ми и аз подскочих. Беше Ейдриън.

— Добре ли си, малък дампир? — попита той тихо. — Виктор Дашков изрече някои… ъъ… неща, подтикващи към размишления.

Пристъпих по-близо към него и заговорих също като него, колкото можех по-тихо:

— Никой не му повярва. Мисля, че всичко е наред. Но все пак ти благодаря, че попита.

Той ми се усмихна и ме докосна по носа.

— Две благодарности от теб за два дни? Предполагам, че няма да получа, ъъ, специална благодарност?

Засмях се.

— Няма. Просто ще трябва да си я представиш.

Той ме прегърна леко, преди да се раздели с мен.

— Дадено. Но аз имам богато въображение.

Тъкмо се наканихме да тръгваме, когато Присила Вода се приближи с бърза крачка към Лиса.

— Кралицата иска да те види, преди да си тръгнеш. Насаме. Обърнах се към креслото върху подиума, където седеше кралицата. Погледът й бе вперен в нас и аз се запитах за какво ли можеше да е всичко това.

— Разбира се — съгласи се Лиса, смутена не по-малко от мен. А на мен изпрати през връзката ни съобщението: Ще слушаш ли отново?

Кимнах й набързо, преди Присила да я отведе. Върнах се в стаята си и се настроих на „честотата“ на Лиса, докато си опаковах багажа. Мина известно време, тъй като Татяна трябваше да привърши с някои дворцови формалности, но накрая се появи в същата зала, където беше вчерашната им среща. Лиса и Присила се поклониха, когато Татяна влезе, като я изчакаха да седне.

Татяна се настани удобно.