Целуната от сянката

Час по-късно вече се бях запътила към съдебната зала с Лиса, Кристиан и Еди. Някой беше доставил дрехи в черно и бяло и за Еди. Помислих си, че двамата с него приличаме на деца, накипрени в дрехите на родителите си. Късото ми вталено сако и идеално колосана блуза всъщност бяха доста готини и аз се зачудих дали ще мога да ги взема със себе си.

Съдебната зала се помещаваше в просторната, пищно украсена сграда, покрай която бяхме минали при пристигането ни. Докато крачехме из коридорите, видях как се смесваха старовремските и модерните стилове на обзавеждане. Отвън съдебната палата беше с продълговати прозорци и каменни кули, вътре обаче кипеше оживена дейност като във всяка съвременна корпорация. Хората работеха в кабинети, втренчени в плоските монитори върху бюрата. Асансьорите извеждаха до горните етажи. При все това тук-там все още можеха да се видят следи от отдавна отминали епохи като скулптури на пиедестали или масивни полилеи със свещници в коридорите.

Самата съдебна зала впечатляваше с прекрасни стенописи, простиращи се от пода до тавана, както и около входа на залата. По стените се виждаха гербовете на всички кралски фамилии. Лиса се спря и се загледа в дракона от герба на рода Драгомир. Царят на зверовете. Обля я вълна от противоречиви чувства, докато съзерцаваше герба на своята прославена фамилия. Усети как върху раменете й се стовари цялата тежест на отговорността й като единствената наследница на това име. И гордостта да бъде част от фамилията. Както и страх, че няма да бъде достойна за името, което носеше. Сръгах я нежно и я побутнах към местата ни в залата.

Седалките бяха разделени от централна пътека, започваща от средата на залата. Ние се настанихме най-отпред в дясната част на залата. Оставаха още няколко минути преди началото на съдебния процес, но все още много от местата не бяха заети. Подозирах, че ще си останат така заради обстановката на секретност, витаеща около това, което се бе случило с Виктор. Отпред седеше един съдия, но нямаше съдебни заседатели. На малък подиум отстрани беше приготвено креслото за кралицата. Тя щеше да бъде тази, която ще вземе окончателното решение. Винаги така се разрешаваха криминалните случаи в кралските кръгове.

Посочих подиума на Лиса.

— Да се надяваме, че ще бъде настроена срещу него. По всичко личи, че единствено тя ще реши съдбата му.

Лиса се намръщи.

— Странно е, че няма съдебни заседатели.

— Това ни впечатлява, тъй като живяхме доста дълго сред хората.

Тя се усмихна.

— Може би. Не зная. Но просто ми се струва, че така се създават условия за корупция.

— Да, разбира се. Но става дума за Виктор.

След няколко минути принц Виктор Дашков беше въведен в залата. Или по-скоро само Виктор Дашков. Беше лишен от титлата си веднага, след като го тикнаха в затвора. Според традицията тя преминаваше към следващия най-възрастен член на фамилията Дашков.

Страх обзе Лиса и от лицето й се отдръпна дори малкото червенина, която й беше останала. Обаче с този страх се примеси и една друга емоция, която не очаквах от нея: съжаление. Преди да я похити, Виктор й беше като роден чичо — тя дори го наричаше така. Обичаше го, а той я бе предал. Отпуснах ръката си върху нейната.

— Успокой се — прошепнах. — Всичко ще бъде наред.

Виктор огледа залата с присвити очи, сякаш го бяха поканили на кралски банкет. Имаше същия безгрижен вид, както докато разговаряше с Дмитрий и мен. Видях как устните му се извиха в подигравателна усмивка. Червена пелена се спусна пред очите ми и трябваше да се напрегна, за да изглеждам спокойна като останалите пазители в залата. Накрая Виктор спря погледа си на Лиса и тя трепна, като видя как в нея се вторачват чифт очи със същия цвят като нейните, както и на другите представители на фамилията й. Когато той сведе леко глава в знак на поздрав към нея, усетих как самообладанието ми се пропуква. Но преди да направя каквото и да е, през връзката ни Лиса ми предаде лаконичното си безмълвно послание: Дишай, Роуз, само дишай дълбоко. Сякаш двете трябваше да се успокояваме взаимно, за да преживеем това изпитание. След секунди Виктор продължи напред, за да се настани на подсъдимата скамейка от лявата страна на залата.

— Благодаря — казах й, след като Виктор се отдалечи от нас. — Имам чувството, че вече и ти можеш да четеш мислите ми.

— Не — каза тя нежно. — Усещам само ръката ти. Погледнах надолу, където бях притисната ръката си върху нейната. Бях го направила, за да я успокоя, но във вълнението си бях стиснала здраво пръстите й.

— Леле! — прошепнах, като издърпах ръката си, надявайки се, че не съм й счупила някой пръст. — Извинявай.

После се появи кралица Татяна. Това ме разсея и ми помогна да успокоя мрачните си чувства. Когато тя влезе в залата, всички се изправихме, сетне коленичихме. Това ми се струваше твърде остаряло, но беше от обичаите, които мороите не бяха променили през годините. Изправихме се едва след като тя се настани в креслото си.