Целуната от сянката

— Днес не сме дошли, за да водим приятелски разговор — изръмжах аз.

— Мислиш, че се шегувам. Но не е така. Наистина искам да зная какво става с теб. Ти винаги си била извор на очарование за мен, Роузмари. Единствената личност, „целуната от сянката“, която познаваме. И преди ти казах, че това не е нещо, от което можеш да се отървеш без последствия. Няма начин да затъваш тихо и кротко в скучната рутина на Академията. Хора като теб не са създадени, за да се приспособяват безпрекословно.

— Аз не съм някакъв вид научен експеримент.

Ала той продължи, все едно не бях казала нищо.

— Как беше? Какво забелязваш напоследък?

— Нямаме време за това — прекъсна го Дмитрий. — Ако не преминеш веднага по същество — предупреди го той, — ще си тръгнем.

Не разбирах как Дмитрий успяваше да говори толкова спокойно. Наведох се напред и удостоих Виктор с най-ледената си усмивка.

— Няма начин утре да се измъкнеш оттук. Надявам се затворът да ти се услади. Обзалагам се, че ще бъде безкрайно забавно, когато отново се разболееш — а ти сам знаеш, че точно така ще стане.

Виктор ме изгледа спокойно, със същия развеселен поглед, от който ми идеше направо да го удуша.

— Всичко умира, Роуз. Е, предполагам, че трябва да уточня: всичко, освен теб. Или може би ти вече си мъртва. Не зная. Тези, които са посетили Света на мъртвите, вероятно никога не прекъсват докрай връзката си с него.

На устните ми беше застинал язвителен и остроумен отговор, ала внезапно нещо ме възпря. Тези, които са посетили света на мъртвите. Ами ако виденията ми на Мейсън не се дължат на това, че съм полудяла, или защото той търси отмъщение? Ами ако зад тази загадка се крие нещо друго, свързано с мен — нещо, което се е случило, когато съм умряла и после съм се върнала обратно, — което именно ме свързва с Мейсън сега? Нали тъкмо Виктор бе този, който пръв ми обясни какво означава да си целуната от сянката. Зачудих се дали има отговори на някои от въпросите, които ме измъчваха.

Лицето ми трябва да е издало нещо, защото Виктор ме изгледа замислено.

— Да? Има ли нещо, което би искала да кажеш?

Никак не исках да го питам за каквото и да било. От това стомахът ми се обърна. Но преглътнах гордостта си и попитах:

— Какъв е светът на мъртвите? Рай или ад?

— Нито едното, нито другото — отвърна ми той.

— Кой живее там? — възкликнах. — Призраци? Ще отида ли обратно там? Може ли нещо да се върне оттам?

Точно както се опасявах, на Виктор явно му беше много приятно да му задавам всичките тези въпроси. Забелязах как самодоволството му се усили.

— Е, очевидно някои неща се връщат оттам, нали затова сега си тук сред нас.

— Той те разиграва — намеси се Дмитрий. — Хайде да си вървим.

Виктор изгледа Дмитрий.

— Аз й помагам. — Отново се обърна към мен. — Искаш ли да говорим съвсем честно? Не зная много за това. Все пак ти, Роуз, си била там. А не аз. Все още не. Някой ден вероятно ти ще ме просветлиш. Но в едно съм сигурен, че колкото повече убиваш, толкова повече се приближаваш до смъртта.

— Достатъчно — прекъсна го Дмитрий рязко. — Тръгваме си.

— Почакайте, почакайте — спря ни Виктор. — Още нищо не сте ми казали за Василиса.

Отново пристъпих към решетките.

— Стой далеч от нея. Тя няма нищо общо с това.

Виктор ме изгледа сухо.

— Както виждаш, аз съм заключен тук и нямам друг избор, освен да стоя далеч от нея, скъпа моя. Освен това ти грешиш — Василиса е свързана с всичко, което става.

— Това е. — Внезапно проумях за какво беше всичко това. — Затова си ни изпратил бележката. Искал си да се срещнем, за да узнаеш нещо за нея, а си бил наясно, че няма начин Лиса да се съгласи на среща с теб. Нямаш с какво да я изнудиш.

— Изнудване е грозна дума.

— Няма начин да се видиш с нея извън съдебната зала. Тя никога няма да се съгласи да те лекува. Казах ти: отново ще се разболееш и ще умреш. И тогава ще ми изпращаш пощенски картички от отвъдното.

— Мислиш, че всичко е само заради това? Нима смяташ, че нуждите ми са толкова жалки? — Нямаше и следа от подигравателния тон. Вместо това зелените му очи вече горяха трескаво, фанатично. Силно стиснатите му устни опънаха кожата по лицето му и чак сега забелязах, че е отслабнал доста от последната ни среща. Може би затворът все пак се е оказал по-суров за него, отколкото допусках. — Ти напълно си забравила защо направих всичко това. Уловена в капана на собственото си късогледство, не можа да проумееш мащаба на замисъла ми.

Напрегнах се, докато си мислех за случилото се през миналата есен. Той беше прав. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху злините, които той бе причинил на Лиса и лично на мен. Бях забравила другите разговори, както и налудничавите му обяснения за грандиозния му замисъл.

— Ти искаше да вдигнеш революция и явно все още искаш. Това е лудост. Никога няма да се случи — казах му аз.