Читаем Цялата истина полностью

Защото един друг човек изгуби живота си, докато тя печелеше краткотрайната си слава. Едно дете, момченце. А вината за това, поне до известна степен, беше на Кейти. Всъщност не до известна степен, а напълно. Никой не узна тази част от историята, която тя запази изцяло за себе си. Пълната чаша с алкохол, в която се взираше, а после изливаше в гърлото си, беше единствената й утеха. Отчаяно искаше да усети как спиртът прогаря вътрешностите й, оставяйки дълбоки белези върху наранената й душа.

Момченцето се казваше Бенхам. На афгански тази дума означаваше кураж и чест. Тя бързо откри, че момчето притежава и двете качества. Къдрава черна коса, усмивка, която можеше да разтопи дори каменно сърце, изпълнено с живот до мига, в който този живот му беше брутално отнет.

Вината беше нейна. Защото момчето умря, а тя оцеля. Макар че оцеля само част от нея. Другата част от Кейти умря заедно с момчето. Емоциите й по време на награждаването с втория „Пулицър“ не можеха да се изразят с думи. Никой, дори най-големият майстор на словото, не би могъл да опише какво ставаше в душата й. Това беше нейната нощ. Всички се възхищаваха на смелостта и огромния й талант. Ранената й ръка, която бе увита в бинтове и стегната с шина, докато сериозните вътрешни увреждания, причинени от онзи куршум, бяха скрити, подчертаваше още повече безспорното й право върху високата награда. Да, ако някога беше имало наистина достоен кандидат за „Пулицър“, това беше Кейти. Тя приемаше поздравленията с широка усмивка, прегръщаше почитателите си със здравата ръка. От цялата й фигура се излъчваше аурата на човек, който е в хармония с вътрешното си „аз“, напълно доволен от живота.

Онази вечер се беше прибрала сама в нюйоркския си апартамент. На сутринта се бе събудила на пода във всекидневната, с празна бутилка „Джак Даниълс“ до нея. Мразеше се. Да, това беше пълната й душевна хармония. Ако не беше ужасното усещане, че душата й е разкъсана на две, тя наистина се справяше добре.

<p>10</p>

Кейти прилежно си водеше записки. По един или друг начин те щяха да бъдат вмъкнати в материала за погребението, който читателите щяха да забравят само минута, след като го прочетат. На излизане от гробището размени по няколко любезни думи с хора, които изобщо не познаваше. Репутацията й се беше сринала до такава степен, че никой не я позна, с изключение на един колега от „Таймс“, който я дари с пренебрежителна усмивка. Той беше на осемдесет и четири и според нея бе напълно подходящ за погребален репортер, тъй като щеше да има пълната възможност да преброява своите съвременници. Но тя не можеше да подмине и очевидния факт, че този човек е тук, защото му харесва. Докато Кейти се появи на гробищата, защото нямаше къде другаде да отиде.

Тя се прибра в хотела и напечата краткия си материал. Официалната биография на покойния шотландец отдавна беше архивирана, както ставаше с всички, които имаха нещо общо с известността. Нейният материал трябваше да създаде малко атмосфера, да внуши лично отношение към тъжния обред. Но начините да опишеш погребението на друго човешко същество не са кой знае колко разнообразни. Хората са тъжни, хората плачат. После се прибират у дома и продължават живота си. А покойниците остават в земята.

Андрю Макдугъл бе имал дълга кариера в европейската политика, но се беше „пенсионирал“ преди повече от трийсет години и споменът на обществото за него отдавна беше избледнял. Материалът за живота му едва ли щеше да надмине петстотин думи само защото издателят на вестника й беше шотландец. А в случай че бъде илюстриран и със снимка, тя несъмнено щеше да показва покойника в разцвета на силите му и, разбира се, издокаран с поличка.

Тя въздъхна и поклати глава. Близо седемчасов полет до Лондон, а после до Глазгоу. Същото я очакваше и по обратния път. И всичко това заради някакъв тип, който беше приключил политическата си кариера, докато Кейти е била дете. А сега историята на хилядолетието се разиграваше буквално пред очите й.

Разбира се, тя внимателно следеше събитията около Константин и всичко останало. В един момент дори изпрати имейл до редактора си, в който с подбрани думи намекваше, че след като е в тази част на света, би могла да отскочи и до Москва. Липсата на отговор беше лошо знамение.

Пиша за покойници, а в същото време тече историята, която би могла да възроди професионалната ми кариера. Голям късмет, няма що!

Денят й приключи с изпращането на некролога шедьовър по електронната поща. Пред себе си имаше дълги свободни часове. Дори би могла да удължи престоя си, по дяволите! И бездруго нямаше какво да прави у дома. Би могла да отскочи на изток, до древния Единбург.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века