Цялата истина

Днес, почти три години след онази случка, нейните чувства бяха ясни — Шоу знаеше, че тази жена го обича. Но усещаше и нарастващото й удивление от липсата му на желание да се обвърже.

Така не можеше да продължава. И той нямаше да чака повече, въпреки че все още не се беше освободил от Франк. По този въпрос все щеше да измисли нещо.

— Доста си мълчалив — отбеляза по време на вечерята Ана. На трийсет и осем, тя продължаваше да носи косата си дълга и изкусително виеща се около изваяното й лице.

— Не, просто съм гладен — поклати глава Шоу. — При мъжете тези състояния са сходни. Тук едва ли предлагат „кодъл“.

Имаше предвид традиционното блюдо от бекон, картофи, лук и наденички, обилно посипано с черен пипер.

— Можем да отидем другаде…

— Не, тук също е добре. С годините храната в Дъблин става все по-добра.

— Вярно, но не мога да разбера защо в ирландското задушено не слагат моркови — усмихна се Ана над чашата с вино. — Дори англичаните слагат моркови в своето.

— Точно затова ирландците не искат.

Към края на вечерята тя вдигна глава и попита:

— Какво прави този път в Амстердам?

— Почти нищо.

— Лоши времена за консултантския бизнес?

— Хайде да ставаме. Искам да ти покажа едно място. Усети напрежението в гласа си. Беше сигурен, че и Ана го е доловила.

— Добре ли си? — попита тя. — Държиш се тайнствено. Шоу навлажни устните си и направи опит да се усмихне.

— Нали тайнствеността ти харесваше?

Въпросът му прозвуча крайно неубедително. Изправи се и усети леко подгъване в коленете. По дяволите!

Скочих от десет метра в проклетата река Амстел и почти пребих банда ядрени терористи, а сега се държа като влюбен гимназист!

Един час по-късно влязоха в малка кръчма северно от Лифи — в квартал, който беше в по-бедната и лишена от блясък част на Дъблин. Но мястото допадаше и на двамата.

— Нима е възможно да не се влюбиш в град, в който са се родили Суифт, Стоукър, Джордж Бърнард Шоу, Йейтс, Уайлд, Бекет и Хийни? — бе попитала преди време тя. — И големият майстор Джойс, разбира се.

На което той, просто за да провери реакцията й, бе отговорил:

— Аз предпочитам Роди Дойл.

— А пък аз Мейв Бинчи — бе изстреляла в отговор тя. Шоу поръча, без да я пита, което беше необичайно за него.

— Какво е това? — попита Ана, когато поръчката кацна на масата.

— Викат му „барм брак“, нещо като плодов кейк.

— Плодов кейк ли? Чувала съм, че тукашните плодови кейкове ги използват като ограничители на врати или като чиста отрова!

— Само опитай — отряза й едно парче Шоу. — Нали си авантюристка?

Ана набоде парчето с вилицата си и нещо изтрака. Големите й очи се разшириха от учудване, когато извади пръстена отвътре.

— Легендата твърди, че ако ти се падне пръстенът, скрит във всеки „барм брак“, скоро ще се ожениш — подхвърли Шоу.

Вече нямаше връщане назад. Следващите няколко мига щяха да решат целия му живот. Ризата му подгизна от пот. Пое си дълбоко дъх, смъкна се от стола и опря коляно в дъските на пода, излъскани от краката на хиляди пияници през вековете. А може би и на още някой, който беше решил да направи официално предложение на любимата си. Пое треперещата й длан в ръката си, сложи й пръстена и тихо попита:

— Ана, ще се омъжиш ли за мен?

13

Събуди се от монотонното барабанене на дъжда. Обърна се и направи опит отново да заспи, но вибрацията на възглавницата го накара да простене.

Грабна апарата и прочете току-що полученото послание.

Франк.

Ана спеше до него. Бяха консумирали годежа си както подобава, а после бяха изпили бутилка „Дом Периньон“ в леглото, закрепили чашите върху плоските си кореми.

Ана спеше дълбоко. Шоу стана, прехвърли се в съседната стая и набра номера на човека, който със сигурност щеше да вдигне веднага.

— Свърши ли гастрола ти в древния Дъблин? — закачливо попита Франк.

Шоу си го представи отпуснат в някой шезлонг — вероятно на няколко часови зони от Европа, окачил на физиономията си гадната усмивка, с която господарите се обръщат към слугите си.

— Май хората ти вече не ти докладват редовно, а? — изръмжа Шоу. — Не че има за какво, разбира се. — Очите му механично се плъзнаха надясно, към старите белези по тялото му. — Между другото, тук е три сутринта. Кога най-после ще си набиеш в дебелата глава някои малки подробности като тези?

— Ние работим 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата, Шоу — долетя хладният отговор. — Правилата са ти известни.

— Това са твоите правила!

Дръпна пердето и се втренчи в плътната пелена на дъжда, която се стелеше над града.

— Имаме нужда от теб, Шоу.

— Не, нямате. А дори и хора като мен се нуждаят от почивка.

— От недоволния ти глас разбирам, че не си сам. Разбира се, Франк прекрасно знаеше къде се намира и с кого. Тонът му накара Шоу да забрави дъжда и да се втурне към спалнята. Ана продължаваше да спи, без изобщо да подозира, че в момента той разговаря с един професионален психопат.