Читаем Цялата истина полностью

Хората най-често определяха чертите му като груби. Дори Ана го наричаше „грапав хубавец“. Костите и кожата на лицето му бяха на мястото си и изглеждаха както трябва. Но най-забележителни бяха очите. Не само защото цветът им беше абсурдно светлосин, сякаш природата бе решила да покаже превъзходството си над изкуствените цветове, но и защото рязко се различаваха от останалото. Кожата му беше мургава, по-скоро като на италианец или грък, отколкото на ирландец или шотландец. Косата му беше тъмна, вълниста и непокорна — „привлекателно рошава“, както я беше описала Ана. Но когато се взираше в лицето си, той виждаше просто един напрегнат човек с прекалено много белези.

Сякаш усетила присъствието си в мислите му, Ана се появи зад него и уви дългите си ръце около голите му рамене.

Беше облякла тениската му. Върху неговите гърди тя се опъваше докрай и едва стигаше до кръста му, но на Ана, макар и висока за жена, й стоеше като рокля.

— Не можеш да спиш, а?

— Дъждът — промърмори той. — Не обичам, когато нощем вали.

— Стори ми се, че разговаряш с някого.

Шоу погледна лицето й в огледалото, после сведе очи към пръстите й, които внимателно опипваха малкия белег до гърлото му. Той му беше спомен от едно посещение в Украйна. На Ана обясни, че е паднал от колело, но на практика го получи от ножа на бивш агент на КГБ, чиято длъжностна характеристика се изчерпваше само с две думи: маниакален убиец. Ножът, хвърлен от него, пропусна сънната артерия на Шоу с два сантиметра. Въпреки това той се оказа на прага на смъртта поради загуба на кръв, и то на място, където истанбулската „скотобойна“ на Франк би изглеждала като „Джонс Хопкинс“.

За белега от дясната част на тялото си не й беше дал никакви обяснения, защото искаше да го забрави. Винаги когато мислеше за него, го обземаше дълбоко чувство на срам. Жигосан като кон. Не, по-скоро като роб. Фактически това беше една от причините да се появи в Дъблин. Изпитваше силно желание да направи нещо по отношение на този малък подарък.

— Наистина ли разговаряше с някого? — попита Ана. От главата му излетяха всички мисли, свързани с Франк, белезите и касапите на КГБ. На тяхно място се появи само един въпрос: Дали Ана не се е разколебала?

В отговор на предложението му тя беше прошепнала едно сълзливо „да“. А после, явно развълнувана от перспективата да стане булка, изрази съгласието си на още девет езика. Сълзите й пареха кожата му и Шоу, твърдият като скала мъжкар, усети как очите му овлажняват.

Но сега в тона й се долови и нещо друго, по-различно от щастието. Вече е крайно време, помисли си той.

Отново се наплиска, избърса ръцете си и се обърна с лице към нея.

— Аз не съм бизнес консултант и специалист по международните сливания на компании — промълви той.

— Знам.

— Какво? — рязко попита той.

— Познавам много бизнес консултанти. Те нямат белези от ножове по себе си, нито са в състояние да пребият с голи ръце двама въоръжени мъже. Почти всички изгарят от желание да демонстрират благосъстоянието си. Но аз никога не съм идвала в дома ти. Винаги отсядаме в лондонския ми апартамент.

— Защо ми го казваш едва сега?

— Защото сега е различно. Току-що се съгласих да се омъжа за теб.

— А ако все пак не ти кажа с какво се занимавам?

— Щях да те попитам. Всъщност вече те питам.

— Но вече каза „да“ — отбеляза той.

— Мога да кажа и „не“.

— Аз не съм престъпник.

— Знам и това, защото ти личи. Иначе нямаше да съм тук. А сега ми кажи истината.

Той се облегна на мивката и направи опит да подреди мислите си.

— Ето как стоят нещата. Аз работя за международна правозащитна организация, финансирана от Г–8. Занимаваме се с проблеми, които са твърде деликатни или прекалено глобални за една отделна държава. Нещо като Интерпол, надрусан със стероиди. Лично аз вече не се занимавам с оперативна работа и заемам само административна позиция.

Тази лъжа беше изречена сравнително лесно и прозвуча доста убедително, отбеляза той.

— А какви конкретни права защитавате? — твърдо попита тя.

— Опитваме се да пречим на лоши хора да вършат лоши неща. По всякакъв начин.

— И това, с което се занимаваш в момента, не е опасно въпреки среднощните телефонни разговори?

— Дори да живееш е опасно, Ана — въздъхна той. — На всяка пресечка може да те блъсне автобус.

— Не се дръж снизходително, Шоу! — хладно го предупреди тя.

— Не, сегашната ми работа не е опасна — отговори на въпроса й той и усети как кожата му пламва. Нямаше проблем да излъже един побъркан персийски терорист, но не и Ана.

— Ще продължаваш ли да се появяваш и да изчезваш както досега?

— На практика планирам да се оттегля. Искам да се занимавам с нещо друго.

Лицето й светна.

— Това е… Това е изненада.

Стига да оживея, мрачно си помисли той, а на глас добави:

— Бракът предполага, че двама души ще живеят заедно, а не разделени.

— И ти ще го направиш заради мен?

— За теб ще направя всичко.

Тя го погали по бузата.

— Защо? — внезапно попита Шоу.

— Какво защо?

— Би могла да имаш всеки мъж, когото пожелаеш. Защо избра мен?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века