Убийството на художника

- Не. Възможно е някой да е видял мен, но не забелязах такова нещо. Обикновено се движа с наведена глава, потънал в мисли. Навик ми е да минавам покрай хората, без дори да ги забележа. Приятелите ми ме познават добре и не ми се сърдят. Крачех по пътеката, когато нещо ме накара да вдигна глава.

- Опитайте да си спомните, господин Хадли. След като обикновено вървите с наведена глава, защо ви беше да я вдигате?

- Странно, нали? Не мога да се сетя. За нещастие, както вече споменах, обикновено съм потънал в размисли. Не за важни неща. Майка ми обичаше да казва през смях, че някои хора се опитват да бъдат на две места едновременно. Аз, от друга страна, обикновено съм никъде. -Бен се изсмя, но Никол си помисли, че една майка не би трябвало да говори такива неща. -

Беше права, разбира се. Вижте днес какво време е. Слънцето грее. Аз си вървя през една чудна гора като излязла от пощенска картичка, но не забелязвам нищо, нито оценявам каквото и да било. Освен, може би, в някакъв по-късен момент, когато вече съм на друго място и се връщам мислено към разходката си. Сякаш съзнанието ми непрекъснато изостава с една крачка от тялото.

- Говорехме за това, че нещо ви е накарало да вдигнете поглед, сър - напомни Бовоар.

- Наистина не мога да си спомня защо погледнах, но е добре, че го направих. Иначе като нищо да се просна върху нея. Ще ви прозвучи смешно, но дори и за миг не ми мина през ума, че е мъртва. Не изпитвах особена охота да нарушавам спокойствието й. Приближих се почти на пръсти и я повиках по име. Тогава забелязах колко застинало е тялото й и съзнанието ми сякаш избухна. Помислих си, че може да е получила удар или да е претърпяла инфаркт. -Поклати глава, сякаш още не можеше да повярва, че това се е случило.

- Да сте докосвали раната й случайно? - вметна Бовоар.

- Възможно е. Спомням си само, че подскочих и си избърсах ръцете в панталоните. Изгубих си ума и като истерично дете затичах в кръг. Какъв идиот съм само! Както и да е, накрая се посъвзех и се обадих в полицията по мобилния.

- Интересно - отбеляза Гамаш. - Защо ви е било да носите мобилния си телефон с вас по време на разходка в гората?

- Тези гори са собственост на семейството ми и всяка есен в тях нахлуват много ловци без разрешение. Не съм някой смелчага, признавам, но не толерирам убийствата. От какъвто и да е вид. Вкъщи имам паяци, които съм кръстил с различни имена. При сутрешните си разходки винаги вземам със себе си телефона. Първо, от страх, че може да ме простреля някой пиян ловец и да ми се наложи да позвъня за помощ, и второ, за да мога да се обадя на Службата за природни ресурси и да извикам горски пазач, ако забележа нарушители.

- А на кой номер ще позвъните във втория случай? - попита с приятен глас главният инспектор.

- Не знам. Сложил съм го в секцията за бързо набиране. Когато съм нервен, ръцете ми треперят, така че предвидливо съм го програмирал.

Бен за пръв път му се стори силно загрижен. Гамаш го хвана за ръка и го поведе напред по пътеката.

- Съжалявам за този разпит. Но вие сте важен свидетел и ако трябва да бъда честен, човекът, открил пръв тялото, автоматично влиза в списъка на основните заподозрени.

Бен изведнъж спря и се втренчи в инспектора, в очите му се четеше неподправено изумление.

- Заподозрян в какво? Какво говорите? - Бен се извърна и погледна назад към тялото на Джейн. - Там лежи Джейн Нийл. Пенсионирана учителка, която отглежда рози и оглавява женското дружество към англиканската църква. Няма начин това да е извършено съзнателно. Просто няма как да го разберете. Никой не би я убил умишлено.

Никол следеше внимателно диалога им и сега с известно удовлетворение зачака главен инспектор Гамаш да размаже този глупак.

- Вие сте абсолютно прав, господин Хадли. Разбира се, това е най-малко вероятната възможност.

Ивет Никол не можеше да повярва на ушите си. Защо шефът й не разкараше Хадли и не ги оставеше да си вършат работата? Този идиот бе докосвал тялото на жертвата, подскачал бе като побъркан наоколо и бе заличил всички възможни следи. В никакъв случай нямаше правото да поучава такъв уважаван старши полицейски служител като Гамаш.

- През тези няколко часа, които сте прекарали тук, нещо около мястото на смъртта или самата госпожица Нийл да ви се е сторило странно?

Гамаш бе впечатлен, че Бен не отбеляза очевидното. Вместо това се замисли за минута.

- Да. Люси, кучето й. Не си спомням Джейн да е излизала на разходка без Люси някога, особено сутрин.

- Да сте се обаждали на някого по телефона?

Бен внезапно се огледа, сякаш току-що му бе хрумнала съвсем нова и брилянтна идея.

- О! Какъв идиот съм само! Направо не мога да повярвам. Изобщо не ми мина през ум да се обадя на Питър или на Клара, или на когото и да било друг. Бях съвсем сам, не исках да оставя Джейн, но се налагаше да позвъня в полицията. Дори не ми хрумна да звънна на Бърза помощ, набрах само 911. О, господи, сигурно е от шока.

„Или може би наистина си кръгъл идиот“ - помисли си Никол. Засега Бен Хадли се проявяваше като удивително безполезно човешко същество.