Убийството на художника

- Казват, че утре щяло да вали.

Гамаш вдигна поглед. Пред него стоеше Бен с повод в ръка, на който, съдейки по миризмата, май теглеше разлагащ се кучешки труп.

- Така ли? - Инспекторът се отмести учтиво и направи знак на Бен да седне, Дейзи се строполи признателно в краката на собственика си.

- Ще започне от сутринта и ще захладнее.

Двамата мъже останаха мълчаливи за известно време.

- Това е къщата на Джейн. - Бен посочи една каменна виличка от лявата им страна. - А онова там е домът на Питър и Клара. - Гамаш премести поглед към съседния имот. Къщата им бе малко по-голяма от тази на Джейн, но не от камък като нейната, а тухлена. Фасадата й бе опасана от проста дървена веранда с два люлеещи се стола на нея. От двете страни на предната врата стърчеше на пост по един прозорец, а на втория етаж имаше още два с оцветени в топло тъмносиньо щори. В красивия преден двор бяха засадени рози, многогодишни растения и овошки. Вероятно киселици, предположи Гамаш. Ивица с предимно кленови дървета делеше дворовете на двете къщи. Макар че сега вече ги разделяше още нещо.

- Моят дом е ей там. - Бен кимна към една очарователна стара къща с дъсчена фасада, веранда на първия етаж и три капандури на покрива. - Предполагам, че и това над тях също е мое. - Махна неопределено към небето.

Гамаш си помисли, че той сигурно се изразява метафорично или има предвид метеорологичната обстановка. После Бен отлепи поглед от пухкавите облаци и спря очи върху покрива на една къща, кацнала от страната на хълма откъм изхода на селището.

- Собственост е на семейството ми от десетилетия. Майка ми живееше там.

Гамаш не успяваше да намери точните думи. Беше виждал подобни къщи и преди. Много пъти. По време на обучението си в Кеймбридж беше чувал, че ги наричат - доста образно, трябваше да признае - „викториански грамади“. А Квебек, и особено Монреал, разполагаше с доста от тези горделиви грамади, издигнати от безскрупулни шотландски индустриалци, натрупали парите си от железници, алкохол и лихварство. Тези сгради се държаха най-вече благодарение на своята арогантност - твърде краткотраен хоросан, тъй като много от тях бяха отдавна сринати или подарени на университета „Макгил“, който се нуждаеше от поредната викторианска грозотия точно колкото от вируса ебола.

Бен видимо се бе развълнувал при гледката на къщата.

- Ще се преместите ли да живеете там?

- О, да. Но е нужен известен ремонт. Някои части от къщата са като излезли от филм на ужасите. Страховити направо. - Бен си спомни, че бе разказал на Клара за времето, когато двамата с Питър си играеха на война като деца в избата на къщата и се бяха натъкнали на змийско гнездо. Дотогава не бе виждал на живо някой „пребледнял като платно“, но Клара действително бе пребледняла точно така.

- На онези три дървета ли дължи името си селището? - Гамаш вдигна поглед към трите

бора в края на площада.

- Не сте ли запознат с историята? Тези борове не са онези, на които е кръстено селото, разбира се. Те са само на шейсет години. Майка ми е помагала при засаждането им, когато е била дете. Тук винаги е имало борове, още от основаването на селото преди повече от двеста години. И винаги са били по три. Трите бора.

- Но защо? - Гамаш се приведе рязко, обзет от внезапно любопитство.

- Това е шифър. Предназначен за имперските лоялисти. Те са заселниците на тукашните земи, с изключение на абнаките¹, разбира се. - Гамаш забеляза, че Бен с едно изречение успя да отхвърли хиляда години от историята на местното население. - Но ние сме само на няколко километра от границата с Щатите. Когато лоялните на короната граждани бягали оттам по време на Войната за независимост, нямало как да знаят къде е безопасно за тях. Така че бил измислен знак. Там, където имало засадени три бора един до друг, лоялистите били добре дошли.

- Mon Dieu, c’est incroyable². Толкова елегантно. И гениално просто - заяви видимо впечатлен Гамаш. - Но защо не съм чувал за това? Аз самият изучавам квебекската история и въпреки това този факт ми е абсолютно неизвестен.

- Може би англичаните го пазят в тайна, в случай че отново им се наложи да бягат. - Този път Бен поне прояви благоразумието да се изчерви при думите си. Гамаш се извърна и изгледа високия мъж, леко прегърбен като повечето хора с неговия ръст; дългите му деликатни пръсти придържаха едва каишката на куче, което едва ли бе в състояние да избяга.

- Сериозно ли говорите?

- Последният референдум за независимост беше на косъм да го постигне, както знаете. А и кампанията ставаше доста грозна на моменти. Невинаги е приятно човек да се чувства малцинство в собствената си страна - отвърна Бен.

- Това го разбирам, но дори Квебек да се отдели от Канада, вие, предполагам, няма да се почувствате застрашен, нали? Знаете, че правата ви ще бъдат защитени.