Убийството на художника

- Така ли? Имам ли правото да поставя табела с надпис на собствения ми език? Или да използвам в работата си само английски? Не. Езиковата полиция веднага ще ме пипне. Аз съм дискриминиран в това отношение. Дори и Върховният съд е съгласен с това. Искам да говоря английски, господин главен инспектор.

- Вие говорите английски. Аз също. И всичките ми подчинени. Без значение дали това ви харесва, или не, господин Хадли, англичаните са уважавани хора в Квебек.

- Невинаги и не от всеки.

- Прав сте. Не всеки уважава и полицейските служители. Просто животът е такъв.

- Вие не сте уважавани заради действията си, заради онова, което квебекската полиция е вършила в миналото. А ние не сме уважавани просто защото сме англичани. Не е едно и също. Имате ли представа колко много се е променил животът ни през последните двайсет години? Колко права сме изгубили? Колко много от съседите, приятелите и роднините ни са напуснали страната заради строгите закони тук? Майка ми едва успяваше да скърпи някоя фраза на френски, но аз съм билингвист. Ние полагаме усилия, господин инспектор, но въпреки това англичаните са обект на подигравки. Обвиняват ни за всичко. Tete carree³. Не. -Бен Хадли кимна към трите масивни бора, полюшвани леко от вятъра. - Аз вярвам в индивида, а не в колектива.

За Гамаш това беше една от фундаменталните разлики между англоговорещите и франкофоните в Квебек - англичаните твърдо вярваха в правата на отделния човек, докато французите се чувстваха длъжни да защитават колективните права. Да бранят езика и културата си.

Познат и донякъде горчив дебат, който обаче рядко влошаваше взаимоотношенията между отделните хора. Гамаш си припомни една статия във вестник „Монреал газет“ отпреди няколко години, чийто автор твърдеше, че Квебек функционира нормално в реалността, но не и на хартия.

- Знаете, че времената се менят, мосю Хадли - каза деликатно Гамаш с надеждата да разсее натрупалото се напрежение. Бурните френско-английски дебати в Квебек водеха до голямо разделение. Според инспектора най-доброто решение бе да ги оставят на политиците и журналистите, които и без това си нямаха друга работа.

- Наистина ли, господин главен инспектор? Действително ли ставаме по-цивилизовани? По-толерантни? Не толкова склонни към насилие? Ако времената наистина се променяха, вие нямаше да имате работа тук.

- Имате предвид смъртта на госпожица Нийл? Нима считате, че е убийство? - Самият Гамаш си задаваше този въпрос.

- Не, не мога да бъда сигурен. Но знам, че който и да го е направил, тази сутрин несъмнено е планирал убийство. Най-малкото на някой невинен елен. Това не е цивилизован акт. Не, инспекторе, хората не се променят. - Бен оброни глава и си поигра с каишката на кучето. -Възможно е и да греша - добави и дари Гамаш с обезоръжаваща усмивка.

Инспекторът бе съгласен с мнението на Бен за лова, но в никакъв случай за хората. И все пак този разговор бе разкрил много за събеседника му, което бе много важно за неговата работа. Да кара хората сами да се разкриват.

Гамаш бе плътно зает през двата часа, откакто се бе разделил с Бовоар. Първо придружи Питър Мороу и Бен Хадли до църквата, където художникът съобщи новината на съпругата си. Застана до вратата, за да наблюдава от разстояние сцената - трябваше да види реакцията на жената, без да се намесва в ситуацията. След това остави семейство Мороу и двамата с Хадли продължиха по пътя към селото.

Раздели се с Бен Хадли в началото на очарователното селище и се запъти право към бистрото. Заведението се виждаше отдалеч със синьо-белите си навеси и кръгли дървени маси със столове на тротоара. Неколцина души отпиваха от кафето си, а очите на всички бяха приковани върху Гамаш, докато минаваше по главната улица.

След като очите му привикнаха с полумрака в бистрото, инспекторът забеляза, че вместо очакваното просторно помещение там има две стаи, всяка със собствена камина, в която весело пращяха цепеници и дънери. Различните антикварни столове и маси постигаха приятен за окото миш-маш от стилове. До част от масите имаше кресла с някога разкошна, а понастоящем избеляла дамаска. Всяка част от мебелировката изглеждаше точно на мястото си, сякаш бе създадена да е там. Прекарал бе достатъчно време в търсене на антики, за да може да различи добрата от лошата стока, а онази диамантена поставка в ъгъла със стъклените чаши и прибори бе наистина рядка находка. В дъното на стаята, върху дълъг дървен плот, стърчеше касовият апарат. Буркани с бонбони и фунийки, канелени пръчици и ярки желирани мечета споделяха плота с кутии зърнени закуски.

След тези две стаи двойна врата извеждаше към трета - трапезарията по всяка вероятност, реши Гамаш; помещението, препоръчано от Бен Хадли.

- С какво мога да ви помогна? - попита го на перфектен френски едра млада жена с нездрав тен.

- Бих искал да говоря със собственика. Мисля, че се казваше Оливие Брюле.

- Моля, седнете, сега ще го извикам. Желаете ли кафе, докато дойде?