Убийството на художника

- Моля ви, разкажете ми - каза Гамаш.

Рут кимна и разсеяно разбърка скоча си.

- Анди Селински беше дърво секач. Тук винаги е имало много сечища, но повечето от тях вече са изоставени. По онова време Анди работеше на „Монт еко“, във фирмата на Томпсън. Някои от дърво секачите бяха буйни мъже. Обикновено работеха по цяла седмица в планината, спяха лошо, особено по време на ураган и в размножителния период на мечките, а досадните мушици ги докарваха до лудост. Мажеха се с меча мас, за да се предпазват от насекомите. Бояха се повече от мушиците, отколкото от мечките. В събота и неделя плъзваха от горите в селото като зараза.

Гамаш слушаше внимателно и с искрен интерес, макар да не бе сигурен дали това има пряко отношение към разследването.

- Фирмата на Кай Томпсън обаче не беше като останалите. Не знам как, но жената някак бе успяла да всее респект в тези груби мъже. Никой не смееше и зъб да обели пред нея - изрече Рут с нескрито възхищение. - Анди Селински направи кариера при нея и се издигна до бригадир. Беше роден за ръководител. Джейн се влюби в него, но трябва да призная, че и други от нас бяха луднали тайно по него. С тия огромни ръце и това обветрено лице...

Възрастната жена потъваше в спомени и Гамаш усети как изчезва от погледа й.

- Беше истински великан, но много нежен. Не, нежен не е точната дума. Беше порядъчен. Можеше да бъде груб, дори брутален. Но никога коварен. И винаги беше чистоплътен. Ухаеше на тоалетен сапун. Обикновено слизаше в града с колегите си от фирмата, те се отличаваха от останалите дърво секачи, защото не воняха на гранясала меча мас. Кай сигурно ги е стъргала с четка и луга.

Гамаш се зачуди колко трябва да е била ниска летвата, щом за да привлече една жена, мъжът е трябвало просто да не вони на разлагащи се мечки.

- При първия танц на областния събор Анди избра Джейн. - Рут замлъкна внезапно, потопена в спомени. - Още не мога да го проумея - заяви след малко. - Искам да кажа, Джейн беше мила и прочее. Всички я харесвахме. Но, честно казано, беше грозна като смъртта. Приличаше на коза.

Рут се изсмя гръмко на цветущото си описание. Не беше лъжа. Лицето на младата Джейн се удължаваше напред, сякаш аха да посегне за нещо, носът й бе като на барон Мюнхаузен, а брадичка почти отсъстваше. Освен това беше и късогледа, но родителите й се преструваха, че не знаят за слабото й зрение; отказваха да признаят, че са създали несъвършено дете. Така че тя бе винаги втренчена и с протегнат напред до опъване на жилите врат, опитвайки се да види по-ясно заобикалящата я действителност. Изражението й като че ли вечно питаше: „Това става ли за ядене?“ Младата Джейн беше и пълничка. Каквато и остана до края на живота си.

- Но поради някаква незнайна прищявка на съдбата Андреас Селински избра нея. Танцуваха цяла нощ. Бяха впечатляваща гледка. - При тези думи гласът на Рут прозвуча по-грубо.

Гамаш добросъвестно се опита да си представи как младата Джейн, ниска и трътлеста, танцува с онази планина от мускули.

- Двамата се влюбиха лудо, но родителите й научиха и сложиха край на историята. Получи се голяма разправия. Джейн беше дъщеря на главния счетоводител на „Мелниците на Хадли“. Абсолютно немислимо бе да сключи брак с дървосекач.

- И какво стана накрая? - не се сдържа инспекторът.

Рут го изгледа така, сякаш го виждаше за първи път.

- О, Анди умря.

Гамаш вдигна вежди.

- Не е необходимо да се вълнувате, инспектор Клузо- - добави Рут. - Просто нещастен случай в гората. Бил затиснат от дърво. Пред множество свидетели. Случваше се непрекъснато. Макар навремето да се носеше романтичен слух, според който сърцето му било разбито до такава степен, че вече му било все едно жив ли е, или е мъртъв. Глупости. Аз също го познавах. Той я харесваше, може би дори я обичаше, но не беше луд. Всички ние в някакъв момент претърпяваме тежки неща, но не се самоубиваме. Не, това си беше просто нещастен случай.

- Какво направи Джейн?

- Отиде да учи. Върна се две години по-късно с диплома за учителка и почна работа в местното Шесто училище.

Гамаш забеляза, че на ръката му е паднала слаба сянка, и вдигна очи. До него бе застанал мъж на около трийсет и пет години. Рус, строен, добре облечен в небрежен стил, сякаш току-що излязъл от моден каталог. Изглеждаше уморен, но изпълнен с желание да помага.

- Съжалявам, че се забавих толкова. Оливие Брюле.

- Арман Гамаш, главен инспектор от отдел „Убийства“ в Surete du Quebec.

Зад гърба му Рут се изненада. Явно бе подценила човека. Беше голяма клечка. Нарекла го бе „инспектор Клузо“, но това беше единственото оскърбление, за което се сещаше. Оливие изчака Гамаш да си поръча обяда, след което се обърна към Рут.

- Как си? - попита и я докосна леко по рамото.

Тя примигна като опарена.

- Бива. Как е Габри?

- Не много добре. Знаеш го с каква крехка психика е. - Всъщност Оливне понякога си мислеше, че Габри е роден без каквито и да е защитни механизми.