Убийството на художника

- Трябва да поговорим за Джейн. - Осъзна се, остави пречупения трагично „меч“ на кухненския плот и сложи ръка на рамото на съпругата си. За миг усети топлата фланелена тъкан, преди Клара рязко да се отдръпне. - Спомняш ли си, че понякога, когато вие с Джейн водехте дълги разговори, аз изтърсвах някой груб коментар и излизах? - Жена му гледаше втренчено напред и от време на време изсумтяваше, когато носът й протечеше за пореден път. - Отивах в студиото да рисувам. Но оставях вратата отворена. Не го знаеше, нали? - За първи път от двайсет и четири часа насам той зърна искрица интерес в погледа й.

Клара се извърна към него и избърса нос с опакото на дланта си. Питър потисна желанието си да й подаде салфетка.

- Всяка седмица, докато вие с Джейн си приказвахте, аз ви слушах и рисувах. И така в продължение на години. Нарисувах най-добрите си картини, докато ви слушах. Напомняше ми донякъде за времето, когато лежах в леглото си като дете и слушах мама и тате да си говорят долу в кухнята. Беше толкова успокояващо. Но имаше и друго. Двете с Джейн обсъждахте какво ли не. Градинарство, книги, взаимоотношения, готвене. Разговаряхте също и за вярата си. Помниш ли?

Клара се втренчи в ръцете си.

- И двете вярвахте в господ. Клара, трябва да разбереш в какво вярваш.

- Какво имаш предвид? Аз знам в какво вярвам.

- В какво? Кажи ми.

- Разкарай се. Остави ме на мира! - Сега беше неин ред. - Къде са ти сълзите? А? Ти си по-мъртъв и от нея. Не можеш дори да плачеш. И сега какво? Искаш да спра ли? Не е изминало и едно денонощие още, а ти вече се чувстваш отегчен, така ли? Понеже не си център на вселената? Искаш всичко да се върне по старому, просто ей така. - И Клара щракна с пръсти пред лицето му. - Отвращаваш ме.

Питър се сви наранен, изкушаваше се да изрече в лицето й всички онези неща, които щяха дай нанесат същата болка, която тя току-що му бе причинила.

- Махни се! - изкрещя Клара през хълцанията и риданията си.

Той изпита желание да го направи. Още от предната сутрин искаше да го стори. Но остана. А в този момент повече от всякога жадуваше да избяга. Дори само за малко. Мечтаеше да се разходи по главната, да изпие едно кафе с Бен. Да вземе душ. Всичко това звучеше толкова разумно и оправдано. Вместо това се наведе отново към нея, хвана влажните й от сълзи и сополи длани и ги целуна. Тя се опита да се отдръпне, но той не й позволи.

- Клара, обичам те. И те познавам. Трябва да си изясниш искрено в какво вярваш, в какво наистина вярваш. През всичките тези години разговаряхте за господ. Ти писа за вярата си. Рисуваше танцуващи ангели и изпълнени с копнеж богини. Тук ли е бог сега, в този момент, Клара? Тук, в стаята, ли е?

Изпълненият с нежност глас на Питър обгърна Клара с покой. Тя започна да се вслушва в думите му.

- Той тук ли е? - Питър бавно поднесе показалец към гърдите й, без да я докосва. - Джейн при него ли е? - Методично продължи атаката си. Знаеше отлично докъде трябва да стигне. -Джейн вече разполага с отговорите на всички въпроси, които двете обсъждахте; заради които се смеехте и спорехте. Тя се е срещнала с бог.

Клара зяпна и се втренчи право напред. Ето. Намери го. Своя остров на утехата. Ето къде можеше да пренесе мъката си. Джейн беше мъртва. И сега бе при господ. Питър имаше право. Тя или вярваше в бог, или не. И двата варианта бяха допустими. Но повече не можеше да казва, че вярва в господ, и да се държи така, сякаш не вярва. Клара вярваше в господ. Вярваше също така, че Джейн е при него. И внезапно болката и мъката й станаха човешки и естествени. Каквито можеше да преживее. Имаше къде да ги положи, на едно много специално място - там, където Джейн беше сега, при господ.

Мисълта й достави неимоверно облекчение. Погледна към Питър, който бе надвесил лице над нейното. Очите му бяха белязани от дълбоки кръгове; сивата му вълниста грива стърчеше в безпорядък. Клара докосна собствената си коса и напипа една заблудена фиба, потънала дълбоко в хаоса от заплетени кичури. Успя да я извади заедно с няколко откъснати косъма, след което помести ръката си върху тила на Питър. Мълчаливо придърпа главата му към себе си, а с другата ръка приглади част от буйните му кичури и ги захвана с фибата. После прошепна в ухото му: „Благодаря ти. Толкова съжалявам“.

Питър се разплака. За свой ужас усети как очите му засмъдяват и се напълват със сълзи, а в гърлото му сякаш забушува пожар. Загуби контрол и се разрева. Така, както бе плакал като дете, докато лежеше в кревата и слушаше спокойния разговор на родителите си в кухнята, които обсъждаха развода си. Прегърна жена си, притисна я към гърдите си и каза наум молитва, с която молеше господ никога да не му отнема Клара.

В Монреал съвещанието в главното управление на Surete не продължи дълго. Съдебният лекар се надяваше да получи предварителния доклад още този следобед и щеше да го отнесе в Трите бора на път за дома. Жан Ги Бовоар докладва за разговора си с Робер Лемио от отдела на Surete в Ковънсвил - младият мъж явно изгаряше от желание да помогне с още нещо.