Убийството на художника

- Можете да се учите. Да наблюдавате и да слушате, да изпълнявате каквото ви кажат. Вие сте стажантка. Никой не очаква от вас да сте компетентна. Почнете ли да се правите на всезнаеща, няма да научите абсолютно нищо.

Никол усети как бузите й поруменяват и прокле тялото си, което открай време все я предаваше. Често се изчервяваше, такава си беше. „Може би - обади се някакъв глас дълбоко в нея, - ако спреш да се преструваш, ще спреш и да се изчервяваш.“ Но гласът беше много слаб.

- Вчера ви наблюдавах. Свършихте добра работа. Успяхте отрано да ни насочите към възможността за стрелата. И това е отлично. Но трябва също така да слушате. Да се вслушвате в разговорите на хората от селото; да се вслушвате в речта на заподозрените; да се вслушвате в клюките, в собствените си инстинкти и колеги.

В ушите на Никол сякаш зазвъняха сребърни камбанки. Колеги. До този момент не бе имала никакви колеги. В отдела на Surete за пътни патрули бе работила малко или много самостоятелно, а преди това, в полицейския участък в Репентини, бе имала чувството, че хората около нея само я дебнат да й скроят някой номер. Колко хубаво щеше да е да си има колеги. Гамаш се приведе към нея.

- Трябва да разберете, че имате избор. Четири неща водят към мъдростта. Готова ли сте да ги чуете? - Тя кимна и се запита кога ли ще започне полицейската работа. - Има четири изречения, които се учим да казваме и наистина мислим. - Гамаш вдигна свитата си в юмрук ръка и започна да отваря пръсти един по един, докато изреждаше: - Не знам. Имам нужда от помощ. Съжалявам. И още едно. - Замисли се за момент, но като че ли не можа да си го припомни. - Забравил съм. Но довечера ще поговорим повече на тази тема, нали така?

- Точно така, сър. Благодаря ви. - Ивет осъзна, че казва истината, колкото и странно да беше.

Изчака Гамаш да излезе и си извади бележника. Беше решила да не си води записки по време на разговора им. Не искаше да изглежда като глупачка пред шефа си. Бързо си записа: съжалявам; не знам; нуждая се от помощ; забравил съм.

Щом влезе в кухнята току-що изкъпан, Питър забеляза две неща. Кафето вреше, а Клара бе обгърнала Люси, която се бе свила на плътно кълбо, навряла нос между задните си крака.

- На мен това ми помогна снощи - каза Клара и се втренчи в чехлите на Питър. После инстинктивно плъзна поглед нагоре по загърнатото в халат тяло на съпруга си.

Той приклекна и я целуна. След това целуна главата на Люси. Но кучето не помръдна.

- Бедничката.

- Предложих й банан, но тя дори не вдигна глава.

През целия кучешки живот на Люси Джейн всеки ден й нарязваше по един банан за закуска. Пускаше кръгчетата едно по едно на пода, където само след миг Люси ги омиташе. Всяка сутрин молитвите на Люси се сбъдваха, което потвърждаваше убеждението й, че господ е стар, тромав, мирише на рози и живее в кухнята.

Но това остана в миналото.

Люси осъзна, че нейният бог е мъртъв. Както и че чудото не се състоеше в банана, а в ръката, която й го даваше.

След закуска Питър и Клара навлякоха есенните си дрехи и се запътиха през площада към къщата на Бен. Сивите облаци обещаваха дъжд, вятърът бе влажен и студен. Предната веранда на приятеля им ги посрещна с аромат на запържен чесън или лук. Клара знаеше, че дори да ослепее един ден, не би могла да сбърка къщата на Бен. Отвсякъде лъхаше на вонящи кучета и стари книги. Всички кучета на Бен смърдяха, не само Дейзи, и това явно нямаше нищо общо с възрастта им. Сега обаче домът му ухаеше на кухненски аромати. Вместо да се зарадва, Клара изпита леко безпокойство, сякаш още едно от сигурните неща в живота й бе изчезнало. Искаше си обратно старата миризма. Искаше си обратно Джейн. Искаше всичко да е както преди.

- О, щеше ми се да ви изненадам - възкликна Бен, докато приближаваше към Клара с разтворени за прегръдка ръце. - Chili con came¹.

- Любимото ми ястие, когато се нуждая от утеха.

- Не съм го правил досега, но пазя някои от готварските книги на мама и намерих рецептата в „Радостта от готвенето“. Чилито няма да ни върне Джейн, но ще облекчи болката.

Клара погледна дебелата готварска книга, разтворена на кухненския плот, и й се повдигна. Дошла бе от онази къща.

Дома на Тимър. Къщата, която отблъскваше любовта и смеха и привличаше змиите и мишките. Не искаше да има нищо общо с нея и проумя, че отвращението й от мястото се простира и върху предметите, дошли оттам.

- Но, Бен, ти също обичаше Джейн. Ти я откри. Това трябва да е било кошмарно.

- Така е. - Обърнат с гръб към тях, разказа накратко случилото се; не смееше да погледне Питър и Клара в очите.

Докато Бен разбъркваше каймата на печката, Клара отваряше консервите с останалите добавки за ястието и слушаше разказа му. След малко подаде на Питър отварачката за консерви и седна. Виждаше историята на Бен в главата си като на филм. Но очакваше Джейн да се изправи. След като разказът приключи, Клара се извини и отиде във всекидневната.