Ubiyte Raym

— Това е идея и половина, Линкълн. Братовчедът Роланд не напразно толкова те хвали.

Следващият половин час обаче отиде напразно. Никоя от пробите не съвпадна с пръстта от обувката на момчето. Райм изруга.

— Е, струваше си да се опита - успокои го Бел.

— Да изхвърля ли епруветките? - попита Бен.

— Не. Пробите никога не се изхвърлят! - сопна се Райм.

После си напомни, че не трябва да се държи грубо. Мла­дежът им помагаше заради роднинските си връзки и от заг­риженост за жертвите.

— Том - обърна се към болногледача, - Сакс поръча фо­тоапарат „Полароид“. Трябва да е някъде тук. Намери го и снимай всички епруветки. Напиши на гърба на снимките име­ната на служителите, от чиито обувки са пробите.

Том се зае със задачата.

— Хайде сега да видим уликите от къщата на приемните родители на Гарет. Вземи панталоните. Виж дали има нещо в подгъва.

Бен внимателно отвори найлоновия плик и огледа панта­лоните:

— Да. Има борови иглички.

— Цели или начупени?

— Начупени, струва ми се.

— Чудесно. Това означава, че са му трябвали за нещо. От­къснал ги е с някаква цел. А тази цел може да има връзка с престъплението. Не знам още за какво са му трябвали, но предполагам, че за да замаскира нещо.

Райм отпусна глава на възглавницата, която бе прикрепе­на на инвалидната количка. Погледна часовника на стената. Гарет беше избягал преди почти четири часа. Достатъчно, за да стигне до някое скривалище. Може би вече нямаше как да го открият. Може би вече беше прекалено късно. За това време можеше спокойно да прикрие следите си или да зало­жи капани за преследвачите си.

— Подушвам скункс - отбеляза Бен.

— И аз го усетих. Жалко, че не ни върши работа. Поне засега.

— Защо не?

— Защото няма как да свържем животното с определен ра­йон. Ако живее на едно място, да, но ако е скитащ, няма да ни свърши работа. Дай да видим следовите улики по дрехите. От­режи някое парче от панталона и го пусни на хроматографа.

Докато чакаха резултатите, Райм огледа останалите ули­ки.

— Дай да видя бележника, Том.

Болногледачът го разлисти пред очите му. Вътре имаше нескопосани скици на насекоми. Райм поклати глава. Тук нямаше нищо интересно. Кимна към четирите книги, които бе­ше донесла Сакс:

— Я да видя книгите.

Едната от тях - „Миниатюрния свят“ - беше четена тол­кова често, че вече се разпадаше. Някои изречения бяха заг­радени, подчертани или отбелязани със звездички. От никой от тези пасажи обаче не се разбираше къде обича да прекар­ва времето си момчето. Съдържаха само данни за насекоми­те. Изоставиха книгите.

След това Райм разгледа нещата от буркана с осите. Па­ри, снимки на Мери Бет и на починалите родители на Гарет, стар ключ, корда за въдица.

Парите бяха в банкноти по пет и десет долара и няколко сребърни монети. По банкнотите нямаше бележки (някои престъпници пишат бележки или планове върху банкноти, за да могат бързо да се отърват от уликите, като пуснат купюрите в обращение). Райм накара Бен да облъчи парите с апарат „Полилайт“. Имаше стотина частични отпечатъка от пръсти - прекалено много, за да свършат работа. На рам­ките на снимките и кълбото корда нямаше етикети, по ко­ито да се разбере в кои магазини обича да пазарува момче­то.

— Кордата издържа товар до килограм и половина - от­беляза Райм. - Това е за дребни риби, нали, Бен?

— Трудно ще хванете и каракуда с такава корда.

На монитора се появиха резултатите от панталоните на Гарег. Райм зачете на глас:

— Керосин, пак амоняк, пак нитрати и пак този камфен.

Започна да диктува:

— Улики от място, свързано с престъпника - стаята на Гарет: Миризма на скункс; натрошени борови иглички; ри­сунки на насекоми; снимки на Мери Бет и на родителите на момчето; книги за насекоми; корда; пари; ключ; керосин; амо­няк; нитрати; камфен.

Загледа се в дъската, после каза:

— Том, обади се на Мел Купър.

Болногледачът отиде до телефона и набра номера; зна­еше го наизуст.

Купър, който често помагаше на Райм в криминологичните изследвания, тежеше вероятно наполовина на Бен, има­ше вид на темерут и беше един от най-способните кримино- логични техници в страната.

— Ще ме свържеш ли, Том?

Болногледачът натисна едно копче и гласът на Купър вед­нага прозвуча в слушалките на инвалида:

— Здравей, Линкълн. Нещо ми подсказва, че не си в бол­ницата.

— Как стигна до този извод, Мел?

— Не ми беше много трудно. Дисплеят на мобилния ми телефон показва, че се обаждаш от административната сгра­да на окръг Пакенок. Да не си отложил операцията?

— Не, само помагам за едно разследване. Слушай, Мел, нямам много време, а ми трябва информация за едно вещес­тво, наречено камфен. Чувал ли си го?

— Не, но изчакай. Ще видя в компютъра.

В слушалките се чу бясно тракане по клавиши. Купър пи­шеше най-бързо на компютър от всички познати на Райм.

— Ето, готово... Интересно...

— Не ми трябва мнението ти, Мел. Искам факти.