Ubiyte Raym

Дали да не предупреди по някакъв начин Джим Бел и ос­таналите? Нямаше как да го направи: ръцете ѝ бяха вързани, а Гарет я наблюдаваше през цялото време. Затова тя отпра­ви молитва към ангела си пазител да бди над хората, които идват да я спасят.

Сега вървяха по-бързо въпреки жегата. Лидия едва успя­ваше да догони Гарет, който като че ставаше по-мръсен с всяка изминала минута, целият бе в прах и останки от гнили листа. Сякаш бавно се превръщаше в насекомо.

Той кимна към един хълм:

— Там горе. Там ще нощуваме. Утре сутринта ще про­дължим към океана.

Престилката ѝ отдавна бе мокра от пот. Горните ѝ две копчета бяха разкопчани и се виждаше сутиенът ѝ. Момчето постоянно зяпаше закръглените ѝ гърди. Това обаче не я ин­тересуваше. Искаше само да влезе в някое хладно помеще­ние, каквото и да е то.

След петнайсетина минути излязоха на една поляна сред гората. Пред тях се виждаше стара воденица, обградена с тръстики и папур. Покрай нея течеше поток, който в по-голямата си част приличаше вече на блато. Постройката бе изгоряла; сред развалините се издигаше очукан комин. Ли­дия си спомни, че това се нарича Паметник на Шърман, на името на генерала от Гражданската война, който по пътя си към океана оставял след себе си опожарени домове със стърчащи комини.

Предната част на воденицата бе останала незасегната от пожара. Гарет блъсна Лидия вътре, затръшна тежката дъбо­ва врата и я заключи с резе. Приближи се до счупения прозо­рец и се заслуша. Стоя неподвижно известно време, после, след като се увери, че никой не ги преследва, подаде на плен­ницата си бутилка вода. На Лидия ѝ се искаше да изгълта всичко на един дъх, но се сдържа и започна да пие по малко.

После завърза ръцете ѝ зад гърба.

— Необходимо ли е да го правиш? - попита тя.

Той завъртя очи, за да покаже колко глупав е въпросът ѝ, и не отговори. Бутна я да седне на пода.

— Кротувай и си дръж устата затворена.

Приседна до отсрещната стена и затвори очи. Останаха така около половин час, в пълно мълчание. През това време Лидия се убеди, че не само ангелът ѝ пазител, ами и всички жители на окръг Пакенок са я забравили.

10.

Заедно с Джим Бел в стаята влезе мъж около петдесетте, с оредяла коса и кръгло, благородно лице. Носеше синьото си са­ко в ръка, бялата му риза беше безупречно изгладена и колосана, въпреки че под мишниците му се забелязваха тъмни петна. Раирана вратовръзка със златна игла допълваше облеклото му.

Това явно бе Давет.

Острият поглед на Райм още от вратата разчете моногра­ма на иглата за вратовръзка на новодошлия: ББНД.

Какво ли означаваше? Бенджамин? Бърнард? Браян?

Новодошлият погледна Райм, присви очи и кимна за поз­драв.

— Хенри, това е Линкълн Райм - представи ги Бел.

Значи не е монограм. Това наистина бе Давет, но малкото му име беше Хенри. Дали щипката не е принадлежала на баща му? Бенджамин Бърнс Никълъс Давет. На този човек определено му отиваше да носи четири имена. Може би бе взел пример от баща си.

Райм също кимна.

Давет бързо огледа апаратите в стаята.

— Разбирате ли от хроматографски апарати? - попита Райм.

— В изследователския ни отдел има два. Но този модел... Вече дори не се произвежда. Защо го използвате?

— По финансови причини, Хенри - обясни Бел.

— Ще ви пратя един от моите.

— Не е необходимо.

— Този е абсолютен боклук. Ще ви осигуря нов за двайсет минути.

— Получаването на резултатите не е проблем - отбеляза Райм. - Тълкуването им е трудното. Точно за това ми е нужна помощта ви. Запознайте се с Бен Кър, той ми помага за изследванията.

Двамата мъже се здрависаха. Бен изглеждаше безкрайно радостен, че най-после в стаята е влязъл друг „нормален“ човек.

Бел избута един стол на колелца към новодошлия:

— Заповядай, Хенри, седни.

Индустриалецът седна, като внимателно оправи вратов­ръзката си. По жестовете му, по позата на тялото му, по уве­рения му поглед личеше (поне така прецени Райм), че е чес­тен човек и способен бизнесмен.

Райм продължаваше да си блъска главата за съкращени­ето. Нямаше да намери покой, докато не го разгадае.

— Цялата работа е заради двете отвлечени момичета, на­ли? - попита новодошлият.

Бел кимна:

— Не можем да твърдим със сигурност, но... мислим, че момчето може би вече е изнасилило и убило Мери Бет.

„Двайсет и четири часа...“

— Все още обаче имаме шанс да спасим Лидия - продъл­жи шерифът. - Поне се надяваме. Освен това трябва да зало­вим Гарет, преди да е нападнал някого другиго.

— Колко жалко за Били. Чух, че загинал, защото се опи­тал да спаси Мери Бет.

— Гарет му разбил главата с лопата. Неприятна гледка.

— Имам чувството, че всяка минута ви е ценна. Да гово­рим по същество. - Давет се обърна към Райм: - Казахте, че искате да разтълкувате някакви резултати.

— Имаме някои улики от местата, през които е минал Гарет. Надявам се да познавате района и да ни кажете нещо по-конкретно.

Давет кимна:

— Познавам района доста добре. Учил съм геология и хи­мия. Освен това цял живот съм прекарал в Танърс Корнър и съм обикалял целия окръг Пакенок.

Райм кимна към черната дъска:

— Погледнете тези улики и се опитайте да ги свържете с определено място.