Ubiyte Raym

— Около четирийсетте?

— Да, предполагам. Беше рус, носеше работен гащери­зон, тъмен. И бяла риза.

— Да, ама на лопатата открихме само твоите отпечатъци и тези на Били. Никакви други.

— Май такова... носеше ръкавици.

— Кой носи ръкавици посред лято? - възкликна Джеси.

— Може би за да не оставя отпечатъци.

Сакс се замисли за отпечатъците по лопатата. Двамата с Райм ги бяха изследвали. В някои случаи, ако ръкавиците са кожени, могат да бъдат открити следи от тъканта. Следите от памучни или вълнени ръкавици се откриват трудно, въпреки че влакна от плата могат да се задържат по треските на дървото.

— Е, Гарет, това, което казваш, не е изключено, но прос­то не звучи правдоподобно.

— Били беше вече мъртъв! Аз само вдигнах лопатата. Не трябваше да го правя, но го направих. Така беше. Знаех, че Мери Бет е в опасност, и реших да я заведа на сигурно място.

През цялото време, докато говореше, гледаше умолител­но Сакс.

— Да се върнем тогава на Мери Бет - предложи Бел. - Защо мислиш, че е била в опасност?

— Защото беше в Блакуотър Ландинг.

Гарет отново изпука с кокалчета.

„Лош навик. Като моя - помисли си Сакс. - Аз разранявам кожата си, когато съм нервна, а той пука с кокалчетата на пръстите си. Кое е по-лошо?... Може би моето; по-вредно е.“

Момчето отново обърна влажните си, зачервени очи към нея.

Тя извърна очи.

— А Тод Уилкс? - попита шерифът.

— Тод ли?

— Момчето, което се обеси. Заплашваше ли го?

— Не!

— Брат му те видял да му крещиш миналата седмица.

— Палеше мравуняците. Това е гадно и подло, казах му да не го прави.

— Ами Лидия? Защо я отвлече?

— Защото се тревожех за нея.

— Защото беше в Блакуотър Ландинг, така ли?

— Да.

— Искаше да я изнасилиш, напи?

— Не! - Гарет заплака. - Нямаше да ѝ направя нищо ло­шо! Нито на нея, нито на някой друг! Не съм убил Били! Всички се опитват да ми приписват неща, които не съм нап­равил...

Бел му подаде салфетка.

Вратата се отвори и Мейсън Жермен нахлу в стаята. Явно беше стоял от другата страна на огледалното стъкло. По изражението му личеше, че е загубил търпение. Сакс не мо­жеше да понася одеколона му.

— Мейсън... - опита се да го спре Бел.

— Слушай какво, момченце! - закрещя ниският полицай. - Ще ни кажеш къде е момичето, и то веднага! Защото, ако не го направиш, ще те пратим в „Ланкастър“ и там ще гни­еш, докато дойде време да те съдят... Чувал си за „Ланкас­тър“, нали? Ако не си, нека ти разкажа...

— Достатъчно! - прекъсна го глас откъм вратата.

В стаята влезе наперен дребосък с къса коса, закопчан до­горе сив костюм, светлосиня риза и раирана вратовръзка. Но­сеше обувки на осемсантиметрови токове.

— Не казвай нито думичка повече - предупреди той Гарет.

— Здрасти, Кал - поздрави го Бел хладно. Не беше особе­но радостен, че го вижда.

Шерифът запозна Сакс с Калвин Фредерикс, адвоката на Гарет.

— Как, по дяволите, си позволявате да разпитвате клиен­та ми в мое отсъствие? И какви, мътните го взели, са тези глупости за „Ланкастър“? Би трябвало да ви съдя за такова отношение!

— Той знае къде е момичето, Кал - оправда се Мейсън. - Не иска да ни каже. Прочетохме му правата. Той...

— Шестнайсетгодишно дете?! Веднага прекратете този разпит! - Обърна се към Гарет: - Как си, млади момко?

— Лицето ме сърби.

— Да не са те били?

— Не, господине, случва ми се от време на време.

— Ами тогава трябва да се погрижат за теб. Дайте му някакъв мехлем! Сега, аз съм назначен за твой служебен за­щитник. Безплатно. Прочетоха ли ти правата? Казаха ли ти, че имаш право да мълчиш?

— Да. Съгласих се да говоря с шериф Бел.

Адвокатът се обърна към Бел:

— Хубава работа, Джим. Какво си мислите, бе? Четири­ма полицаи!

— Загрижени сме за Мери Бет Макконъл, която е отвле­чена - обясни Мейсън.

— Това е в процес на изясняване.

— И изнасилена - допълни Мейсън.

— Не съм я изнасилвал! - изкрещя Гарет.

— Намерихме кървава салфетка с неговата сперма.

— Не, не! - възрази хлапето. Лицето му почервеня. - Ме­ри Бет се одраска. Така беше, удари си главата и аз такова... избърсах ѝ кръвта с една салфетка, която носех в джоба си. А за онова... понякога, нали се сещате, правя неща, дето... знам, че не трябва. Знам, че не трябва да ги правя, но не мога.

— Шшшт, Гарет - спря го Фредерикс, - няма нужда да обясняваш нищо на никого. - Обърна се към Бел: - Разпитът свърши! Връщайте го в килията.

Докато Джеси Корн го извеждаше, Гарет изведнъж спря и се обърна към Сакс:

— Моля ви, направете ми една услуга. Моля ви! В стаята ми вкъщи... имам едни буркани.

— Хайде, Джеси - изкомандва Бел, - води го.

Сакс обаче го спря:

— Чакай. Бурканите ли? С насекомите?

Момчето кимна:

— Ще им давате ли вода? Или поне да ги пуснете... за да не умрат. Господин и госпожа Бабидж няма да направят ни­що за тях. Моля ви...

Тя се поколеба. Всички я гледаха. Накрая кимна:

— Добре. Обещавам.

Гарет се усмихна тъжно. Когато Джеси изведе момчето, Бел изгледа озадачено Сакс, после кимна към вратата. Адво­катът тръгна да излиза, но шерифът опря пръст в гърдите му:

— Никъде няма да ходиш, Кал. Ще чакаш Макгуайър.