Ubiyte Raym

Сакс се изненада, че не се е омъжила повторно. Беше мно­го привлекателна, особено очите ѝ. Докато работеше като фотомодел в Ню Йорк, преди да реши да защитава закона като баща си, Сакс се бе срещала с много красиви жени. В повече­то случаи обаче очите им бяха безизразни. Ако очите не са красиви, бе заключила тя, и самият човек не е привлекателен.

— О, сигурно ще срещнеш някого - увери я Сакс.

— Работата ми е достатъчна - отвърна бързо Люси. - Чо­век не може да има всичко в живота.

Сакс усети, че събеседницата ѝ крие нещо, нещо явно я измъчваше. Почуди се дали да я разпитва още.

— В окръг Пакенок сигурно има хиляда мъже, които са готови да излязат с теб - каза предпазливо.

Люси помълча малко.

— Всъщност не излизам много с мъже.

— Така ли?

Сакс огледа прашната, пуста улица. Люси си пое дъх да каже нещо, но вместо това отпи голяма глътка от чая си. После, съвсем импулсивно, призна:

— Спомняш ли си... казах ти, че имах здравословен проб­лем.

Сакс кимна.

— Рак на гърдата. Не беше в напреднал стадий, но лека­рят каза, че може би ще се наложи двойна ампутация. Така и направиха.

— Съжалявам. Подложи ли се на лечение?

— Да. Известно време ходих без коса. Интересен вид имах. Сега съм добре. Странно откъде ми дойде това на главата. В рода ми никой не е имал рак. Баба ми е здрава като бик. Майка ми още работи на пълен работен ден в резервата „Матамускийт“. С баща ми правят преходи из Апалачите по два-три пъти годишно.

— Заради облъчването ли не можеш да имаш деца?

— О, не. При терапията използваха предпазен екран. Прос­то... Предполагам, че просто не ми се излиза с мъже. Нали знаеш къде искат да пипнат, след като те целунат...

Сакс не можеше да спори по този въпрос.

— Излизам с някой хубав мъж, пием кафе или нещо дру­го, а аз през цялото време се притеснявам какво ще си по­мисли, като разбере. Накрая той ме търси няколко пъти, а аз не смея да вдигна телефона.

— Значи си се отказала да създаваш семейство, така ли?

— Може би след години ще срещна някой вдовец с две големи деца. Ще бъде хубаво.

Искаше да звучи непринудено, но по гласа ѝ личеше, че често си го повтаря за самоуспокоение.

— Винаги си искала да имаш деца, нали?

Люси наведе глава:

— Готова съм веднага да заменя значката си за две бебе­та. Животът обаче не винаги се нарежда, както ние искаме.

— И съпругът ти те напусна след операцията, така ли? Как му беше името?

— Бъд. Не веднага след операцията, но скоро след това. Не го обвинявам.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо не го обвиняваш?

— Ами... просто не мога. Аз се промених, вече не съм та­кава, каквато бях, когато се оженихме.

Сакс помълча малко, после каза:

— Линкълн е различен. Различен от всички други мъже.

Люси се замисли:

— Значи не сте просто колеги, така ли?

— Да.

— Помислих си, че може да е така. Ами ти, безстрашното ченге от големия град... Какво мислиш за децата?

— И аз бих искала да имам. Баща ми искаше внуци. Той също беше полицай. Харесваше му идеята за три поколения служители на реда. Даже се надяваше да напишат статия за нас в списание „Пийпъл“. Много обичаше да чете „Пийпъл“.

— Защо говориш в минало време?

— Почина преди няколко години.

— Загинал при изпълнение на служебния си дълг?

— Рак.

Люси помълча известно време. После погледна Сакс:

— А той, Линкълн, може ли да има деца?

Сакс отпи замислено:

— Теоретично, да.

Реши да премълчи пред Люси как, когато бяха в Центъра за невроложки изследвания в Ейвъри, беше влязла при док­тор Уивър, за да я попита дали операцията ще се отрази на възпроизводителните способности на Райм. Лекарката бе отговорила, че няма, и започна да ѝ обяснява процедурата, при която би могла да забременее от него. Точно тогава се беше появил Джим Бел.

Не спомена, че Райм винаги отбягва въпроса за децата. Не разбираше защо толкова не му се говори на тази тема. Причините можеше да са най-различни: страхът, че семейст­вото ще попречи на работата му като криминолог; или може би искаше да си запази свободата да сложи край на живота си, когато реши, че не му се живее повече. Може би се съм­няваше, че Сакс ще бъде нормален родител (въпреки че тя веднага можеше да възрази: кой е нормален в днешно вре­ме?).

— Винаги съм cе питала дали, ако имах деца, щях да про­дължа да работя - каза замислено Люси. - А ти?

— Аз се занимавам преди всичко с огледи на местопрестъпления. Ще трябва да предприемам по-малко рискове. Мо­же би ще започна да карам по-бавно. Имам едно „Камаро“, триста и шейсет конски сили. Не мога да си представя да си монтирам някоя от онези седалки за бебета. Може би ще го сменя с някое „Волво“ комби автоматик. Ще се наложи да взимам допълнителни уроци как да го управлявам.

— Представям си как излизаш от паркинга на супермар­кета и след теб остават следи от гуми!

Отново замълчаха, както непознати хора, които изведнъж са осъзнали, че са си споделили прекалено много лични тай­ни.

Люси погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в шерифството. Да помогна на Джим с обажданията по къщите на жителите на Аутърбанкс.

Тя хвърли празната си кутия в кошчето и поклати глава: