Ubiyte Raym

— Какво искаш да ѝ кажеш? Кое е толкова важно за теб? Виждам, че искаш да ѝ го кажеш. Мисля, че тя трябва да го знае.

Той побутна стола още по-близо до момчето:

— Ето я, Гарет, седи право срещу теб. Какво искаш да ѝ кажеш? Сега е моментът, Гарет. Хайде.

Момчето отпи отново. Ръцете му трепереха. Какво ли ис­каше да каже?

Изведнъж, за изненада на двамата мъже в стаята, Гарет се наведе напред и промълви:

— Наистина, наистина ми харесваш, Мери Бет. И... и ми се струва, че те обичам.

Отпи бързо от кока-колата, изпука с кокалчета, после стис­на седалката на стола и наведе глава. Лицето му беше стана­ло червено като домат.

— Това ли искаше да ѝ кажеш? - попита лекарят.

Момчето кимна.

— Нещо друго?

— Ами... не.

Този път лекарят погледна адвоката и поклати глава.

— Господине - започна Гарет. - Докторе... Може ли... та­кова... една молба?

— Казвай, Гарет.

— Добре... имам една книга, бих искал да ми я донесете. „Миниатюрният свят“. Може ли?

— Ще го уредим.

Лекарят погледна Фредерикс, който завъртя смутено очи. Двамата мъже станаха и облякоха саката си.

— Засега свършихме, Гарет.

Момчето кимна.

Сакс бързо се изправи и излезе в главното помещение на ареста. Дежурният полицай дори не беше забелязал отсъст­вието ѝ.

Фредерикс и лекарят спряха пред вратата на стаята за раз­пити. Гарет беше отведен в килията си.

Джим Бел влезе в помещението, Фредерикс му представи лекаря.

— Нещо интересно? - осведоми се шерифът.

Адвокатът поклати глава:

— Абсолютно нищо.

— Току-що говорих със съдията - обяви тържествено Бел. - В шест ще му предявят обвиненията, а довечера го премес­тват в „Ланкастър“.

— Още довечера ли? - изненада се Сакс.

— За него е по-добре да се махне от града. Тук прекалено много хора искат да поемат нещата в свои ръце.

— Мога да пробвам пак по-късно - предложи Пени. - Се­га беше прекалено възбуден.

— Разбира се, че ще е възбуден - измърмори шерифът. - И мен да ме бяха арестували за убийство и отвличане, и аз щях да съм възбуден. В „Ланкастър“ можете да правите, как­вото искате. Макгуайър смята да му предяви обвиненията веднага. Два часа след това го изпращаме. Между другото, Кал, ако искаш някакво споразумение, сега му е времето. Иначе Макгуайър ще настоява за предумишлено убийство.

Сакс се върна в шерифството. Райм я посрещна с обичай­ното си мрънкане:

— Хайде, Сакс, помогни на горкия Бен да се справи с ос­таналата апаратура и да се махаме.

Тя застана мълчаливо на прозореца. Накрая проговори:

— Райм.

Криминологът я погледна. Присви очи, сякаш изучава ня­какво веществено доказателство.

— Не ми харесва, Сакс.

— Какво?

— Никак не ми харесва. Бен, не така. Свали първо арма­турата, после го опаковай.

— Арматура ли?

Бен се бореше с алтернативния източник на светлина.

— Статива - обясни Сакс и му показа как да го демонтира.

— Благодаря. - Бен започна да навива кабела на компютъра.

— Погледа ти, Сакс, това не харесвам. Погледа ти и гласа ти - уточни Райм.

— Бен, би ли ни оставил за минутка насаме? - помоли тя.

— Не, не може - възрази Райм. - Нямаме време. Трябва да опаковаме нещата и да се махаме час по-скоро.

— Само пет минути.

Бен погледна Райм, после Сакс и тъй като тя го гледаше умолително, а не гневно като криминолога, едрият младеж реши да изпълни нейното желание и излезе от стаята.

Райм се опита да сложи край на разговора.

— Сакс, направихме всичко, което ни беше по силите. Спа­сихме Лидия. Хванахме престъпника. Той ще се съгласи на споразумение и ще им каже къде е Мери Бет.

— Няма да им каже.

— Това не е наш проблем. Нищо повече не можем...

— Не мисля, че го е направил.

— Че е убил Мери Бет ли? Може би не, но...

— Имам предвид Били. Не го е убил той.

Райм тръсна гневно глава:

— Вярваш на бръщолевенията му за човека с тъмния га­щеризон, така ли?

— Да, вярвам му.

— Сакс, момчето е нещастно и ти му съчувстваш. И аз му съчувствам, но...

— Това няма нищо общо със съчувствието.

— Права си, няма. Единственото, на което можем да вяр­ваме, са веществените доказателства, а те показват, че няма никакъв човек с гащеризон и че Гарет е виновен.

— Веществените доказателства показват, че може би е виновен, Райм. Не го доказват. Уликите могат да бъдат тъл­кувани по много различни начини. Освен това аз имам някои собствени улики.

— Какви например?

— Той ме помоли да се грижа за насекомите му.

— Е, и?

— Не ти ли се струва малко странно хладнокръвен убиец да се тревожи за някакви си буболечки?

— Това не е доказателство, Сакс. Това е неговата страте­гия. Психологическа атака, опит да спечели благоразполо­жението ни. Момчето е умно, не забравяй. Висок коефици­ент на интелигентност, добри оценки. Погледни само какво чете! Научил е много неща от насекомите. А един от харак­терните им признаци е, че нямат морален код. Стремят се само да оцелеят. Това е научил от тях. Това е повлияло на развитието му.

— Знаеш ли за капана, който беше поставил? Дупката в боровата горичка.

Райм кимна.

— Беше дълбока само петдесет сантиметра, а гнездото беше празно. Никакви оси. Бутилката с амоняк пък беше пос­тавена така, че да не нарани никого. Беше я сложил само за да ни усети, като се приближим.