Ubiyte Raym

— И после ще го...

— Какво? - сопна се Кюлбо, после зашепна: - Внимавай да не изтървеш нещо пред другите клиенти.

— Ама ти току-що разправяше как ще изпробваш горелката си върху момчето - оправда се също шепнешком О’Сараян. - Не ми изглежда по-добро от това, за което питам... за после.

Кюлбо нямаше какво да възрази, въпреки че хич не му се признаваше, че О’Сараян може да е прав. Затова каза само:

— Всичко се случва.

— Да - съгласи се Томъл.

О’Сараян завъртя капачка от бира между пръстите си; зачегърта калта под ноктите си с нея. Беше се умърлушил.

— Какво има? - попита Кюлбо.

— Много е рисковано. По-лесно щяхме да го пипнем в гората, на воденицата.

— Само че сега той не е в гората, нито на воденицата.

О’Сараян вдигна рамене:

— Просто се питах дали си струва за тия пари.

Кюлбо се почеса по брадата. Чудеше се дали да не се об­ръсне, за да не му е толкова горещо. Само че така двойната му брадичка щеше да личи повече.

— Искаш да се откажеш ли? Така няма да получиш нищо. Аз предпочитам да деля на две вместо на три.

— А, не, не се отказвам. Планът ми звучи добре.

О’Сараян отново се загледа в телевизора над бара. Показ­ваха някакъв сериал. Главната актриса привлече внимани­ето му и той се зазяпа в бюста ѝ.

Томъл погледна през прозореца.

— Я гледайте. Онази сладурана. Възбуждам се само като си помисля за нея.

Червенокосата полицайка от Ню Йорк, онази, дето работе­ше толкова бързо с ножа, вървеше по улицата с книга в ръка.

— Апетитно парче - съгласи се О’Сараян.

Кюлбо обаче помнеше решителния ѝ поглед и ножа, оп­рян в гърлото на другаря му.

— Не си струва - отсече той.

Червенокосата влезе в ареста.

— Това май променя малко плановете - отбеляза О’Сараян.

— Не, не ги променя. Харис, закарваш камиона отзад и чакаш със запален двигател.

— Ами тя? - попита Томъл.

— Имаме достатъчно сълзотворен газ.

Заместник-шериф Натан Грумър кимна на Сакс. Влюбе­ният поглед на Джеси Корн вече ѝ беше писнал; сдържаната усмивка на Натан бе направо облекчение.

— Здравейте, госпожице.

— Вие бяхте Натан, нали?

— Да.

— Май майсторите някаква примамка, а?

— Това старо чучело ли? - измънка смутено той.

— Какво е?

— Женска патица.

— Сам ли я направихте?

— Това ми е хобито. В шерифството имам още две. Идете да ги видите, ако искате. Нямаше ли да си ходите?

— Скоро си тръгвам. Как е той?

— Кой? Шериф Бел ли?

— Не. Гарет.

— А, не знам. Мейсън отиде да го види, поговориха мал­ко. Опита се да изкопни нещо за момичето, но момчето про­дължава да мълчи.

— Мейсън там ли е още?

— Не, тръгна си.

— А шерифът и Люси?

— Няма ги, и те си отидоха. В шерифството са. Мога ли с нещо да ви помогна?

— Гарет искаше да му донеса тази книга. Мога ли да му я дам?

— Каква е? Библията ли?

— Не, за насекомите е.

Натан взе книгата и я разгледа внимателно; сигурно се опасяваше да няма скрито оръжие. След това ѝ я върна:

— Голяма откачалка, а? Като от филм на ужасите. Тряб­ва да му донесете и Библията.

— Това май повече го интересува.

— Права сте. Оставете оръжието си в сейфа и елате.

Сакс остави револвера си и пристъпи към вратата, но На­тан продължаваше да я гледа настоятелно. Тя вдигна вежди.

— Ами, госпожице, разбрах, че имате и нож.

— О, да, забравих.

— Правилата са си правила, нали разбирате.

Тя му подаде автоматичния си нож и той го прибра при револвера.

— Искате ли и белезниците? - попита тя.

— Не. Те не могат да ви създадат неприятности. Въпреки че веднъж едно отче доста загази точно заради белезници. Жена му го заварила вързан за леглото, а Сали Ан Карлсън седяла отгоре му. Елате, ще ви отключа.

Рич Кюлбо и Шон О’Сараян се приближиха до увехналия люляков храст зад ареста.

Задната врата на постройката гледаше към голяма поля­на, обрасла с бурени и затрупана с боклук, ръждясали авточасти и домакински електроуреди. Не липсваха и употребя­вани презервативи.

Харис Томъл докара лъскавия си „Форд F 250“. Кюлбо си помисли, че щеше да е добре да мине от друго място, не по главната улица, но наоколо не се виждаше жива душа, пък и закусвалнята отсреща вече бе затворена. Поне камионът бе­ше нов и не бръмчеше много.

— Кой е дежурен? - попита О’Сараян.

— Натан Грумър.

— Полицайката с него ли е?

— Не знам. Откъде, по дяволите, да знам? И да е вътре, револверът и ножът, с който се опита да те татуира, трябва да са в сейфа.

— Натан няма ли да я чуе, ако вземе да вика?

Кюлбо отново си спомни хладнокръвния поглед на черве­нокосата.

— По-вероятно е момчето да се развика.

— Добре де, какво ще правим тогава?

— Нахлузваме му бързо торбата. Дръж.

Кюлбо подаде на О’Сараян флакон спрей:

— Пръскай на ниско, защото могат да залегнат.

— Това... няма ли да задуши и нас?

— Ако не си го пръснеш в скапаната мутра, не. Пръска в една посока, не е като облак.

— С кого да се заема?

— С момчето.

— Ами ако жената е по-близо?

— Тя е за мен - изсъска Кюлбо.

— Ама...

— Остави я на мен!

— Добре, добре.

Наведоха глави, за да минат покрай мръсния прозорец от задната страна на ареста, и спряха пред металната врата. Тя бе леко открехната.