Ubiyte Raym

— Чакай малко - каза му тя и се върна в главното поме­щение.

Взе си оръжието и противно на всяка логика го насочи към Натан Грумър.

— Съжалявам - прошепна тя. - Дай ми ключа от килията, после се обърни и сложи ръце зад гърба си.

Той застина, чудеше се дали да извади оръжието си.

— Това е повече от глупаво, госпожичке.

— Ключа!

Той го извади от чекмеджето и ѝ го хвърли. После сложи ръце зад гърба си. Собствените му белезници изщракаха остро.

Амелия Сакс изтръгна телефонния кабел, отключи кили­ята, сложи белезници на Гарет и го поведе към задната вра­та. Чуха бръмчене на кола. Измъкнаха се незабелязано през главния вход.

Сега бяха вече на повече от километър от центъра на гра­да, сред храсталаци и дървета, и момчето я водеше по някак­ва едва забележима пътека. Белезниците му подрънкваха.

Бяха задъхани от тичане. Сакс се питаше колко ли време имат, преди да бъде открито бягството им. Най-вероятно бро­ени минути. Много скоро някой (прокурорът, адвокатът на Гарет, Бел, Мейсън Жермен...) щеше да отиде до ареста по някаква работа, за да завари горкия Натан, обезоръжен и пос- рамен, заключен със собствените си белезници за бюрото си.

Обърна се мислено към Райм:

„Не можех да постъпя по друг начин, Райм! Не разбираш ли? Нямах избор! Знаеш какво ще стане с това дете в затво­ра.“

Ако центърът за задържане „Ланкастър“ беше такъв, ка­къвто си го представяше, момчето сигурно щеше да бъде из­насилено и бито още първия ден и може би нямаше да пре­живее и една седмица зад решетките.

„Не, не бъркам майчиния си инстинкт с търсенето на спра­ведливост, доктор Пени. Знам само, че ако с Линкълн имах­ме син, той щеше да е също толкова своенравен и упорит като нас, и че ако нещо се случи с нас, бих искала някой да се грижи за него, както аз се грижа за Гарет...“

Сакс знаеше, че само така могат да открият Мери Бет. Райм бе изчерпал всички възможности на криминологията, а решителността, кояго личеше в очите на Гарет, ѝ подсказ­ваше, че той никога няма да проговори.

Движеха се бързо. Сакс се изненадваше колко ловко се промъква момчето, въпреки че ръцете му бяха в белезници. Явно знаеше точно къде да стъпи, през кои храсти може да се мине най-лесно, къде почвата е прекалено мека за ходене.

— Не стъпвай тук - предупреди той. - Това е глина от каролинско езерце, ще залепнеш като в лепило.

Вървяха вече половин час, почвата постепенно ставаше по-мека, въздухът вонеше на гнило. После пътеката свърши в дълбоко тресавище. Гарет я изведе на някакво шосе. Зап- ромъкваха се през храстите от едната страна на асфалта.

По пътя минаха няколко коли, шофьорите им очевидно не подозираха, че само на няколко метра от тях се крият прес­тъпници.

Сакс им завиждаше. Бягаше едва от половин час, а вече копнееше да се върне към нормалния живот.

— Ало, госпожице!

Мери Бет Макконъл се стресна и отвори очи.

Беше заспала на мухлясалия диван.

Гласът отново се чу:

— Госпожице, добре ли сте? Ехо? Мери Бет?

Тя скочи от дивана и се втурна към счупения прозорец. Зави ѝ се свят, наложи се да се подпре на стената. Главата ѝ се пръскаше от болка.

„Върви по дяволите, Гарет!“ - помисли си тя.

Болката отмина и зрението ѝ се проясни. Изправи се и продължи към прозореца.

Беше Мисионера. С него вървеше висок мъж с плешиво теме, сиви панталони и работна риза. Носеха брадва.

— О, Господи, благодаря ти! - промълви Мери Бет.

— Госпожице, добре ли сте?

— Добре съм. Още го няма.

Гърлото я болеше, едва говореше. Спасителите ѝ дадоха пълна манерка и тя я изпи до дъно.

— Обадих се в полицията - рече Мисионера. - Казаха, че тръгват веднага. Ще пристигнат след петнайсет-двайсет ми­нути. Ние обаче няма да ги чакаме. Ще ви освободим веднага.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Отдръпнете се настрани. Цял живот сека дърва, тази врата след минута ще стане на трески. Това е Том.

— Здравейте, Том.

— Здравейте. Как е главата? Не изглежда добре.

Тя докосна драскотината.

— А, дреболия, изглежда по-зле, отколкото е.

Откъм вратата се чу думкане. От прозореца се виждаше как Мисионера вдига високо брадвата, острието проблясва­ше на слънцето. Когато баща ѝ бе жив, Мери Бет му помага­ше да цепи дърва за камината. Спомни си колко обичаше да го наблюдава как точи брадвата - от острието излизаха оран­жеви искри като фойерверки на Четвърти юли.

— Кое е това момче, дето ви е отвлякло? - поинтересува се Том. - Някакъв извратен тип ли?

— От Танърс Корнър е. Много е странен. Вижте!

Тя махна към бурканите с насекоми.

— Ама че откачалка - възкликна Том; приближи се до прозореца, за да разгледа по-добре.

Тряс... От вратата се отцепи голямо парче дърво.

Тряс... Мери Бет погледна вратата. Мисионера още не я беше пробил. Гарет сигурно я бе подсилвал, може би беше заковал две врати една за друга. Обърна се пак към Том:

— Чувствам се, сякаш съм една от буболечките му. Той...

Том неочаквано пъхна ръка през прозореца и стисна яка­та на ризата ѝ. Хвана я за гърдите. Дръпна я до решетките и долепи влажните си, смърдящи на тютюн устни до нейните. Тя извърна глава с отвращение, започна да плюе и да пищи.

— Дявол да те вземе, какви ги вършиш? - възкликна Ми­сионера.