Ubiyte Raym

— Никакви сделки - възрази Бел. - Тя е престъпник, въ­оръжена е.

— Тя няма да убие никого - вметна Том.

— Амелия е убедена, че няма друг начин да открием Ме­ри Бет - продължи криминологът. - Затова го е направила.

— Няма значение. Освобождаването на убийци от затво­ра е престъпление.

— Тя не го мисли за убиец. Мисли, че е невинен.

— О, Господи - измърмори Люси.

— Изчакайте двайсет и четири часа, преди да повикате щатската полиция. Аз ще ги намеря. После ще се споразуме­ем някак си за обвиненията. Ако се включат командоси и кучета, има голяма опасност някой да пострада.

— Мамка му, Линкълн! Приятелката ти измъква затворник...

— Нямаше да е затворник, ако не бях аз. Сами никога нямаше да го хванете.

— Забрави! - намеси се Мейсън. - Само губим време. До­като си чешем езиците, те се отдалечават. Мисля, че трябва да вдигнем всички мъже в града и да започнем преследване­то веднага. Да направим, както предложи Хенри Давет: да раздадем пушки и...

Бел го прекъсна и се обърна към Райм:

— Ако ти дадем двайсет и четири часа, какво печелим?

— Ще остана и ще ви помогна да намерите Мери Бет, независимо колко време ще ми отнеме.

— Операцията, Линкълн... - понечи да възрази Том.

— По дяволите операцията!

Райм знаеше, че графикът на доктор Уивър е толкова на­товарен, че ако изпусне деня, отново ще се наложи да чака на опашката. После му мина през ума, че може би Сакс е осво­бодила момчето не за друго, а за да предотврати операцията. Той побърза да прогони тази мисъл.

„Намери я, спаси я. Само това е важно в момента.“

— Тук става дума за, така да се каже, раздвоена лоялност - отбеляза Люси.

— Да - съгласи се Мейсън, - откъде да сме сигурни, че няма да ни пратите за зелен хайвер, за да печелите време?

— Защото - обясни търпеливо Райм - Амелия греши. Мис­ля, че Гарет наистина е убиец и я използва, за да се измъкне. Няма да се поколебае да я убие.

Бел направи няколко крачки из стаята, после отново вдиг­на поглед към картата:

— Добре, Линкълн. Имаш двайсет и четири часа.

Мейсън изпухтя:

— И как смятате да я намерите в тази дивотия? Може би ще ѝ се обадите и ще я попитате къде се намира.

— Точно това смятам да направя. Том, заеми се с разопа­коването на апаратурата.

Люси Кър стоеше в кабинета до оперативната стая на шерифството и говореше по телефона.

— Щатско полицейско управление на Северна Каролина, Елизабет Сити - обади се бодър женски глас. - Какво желаете?

— Може ли да говоря с детектив Гper?

— Момент, моля.

— Ало? - обади се след малко мъжки глас.

— Здравей, Пит. Люси Кър от Танърс Корнър се обажда.

— Здрасти, Люси, как е? Каква е тази работа с изчезнало­то момиче?

— Положението вече е под контрол.

Люси се стараеше да говори спокойно въпреки гнева си. Бел ѝ беше наредил да повтори каквото ѝ бе казал Райм.

— Има само един малък проблем - продължи тя.

— Какво ви трябва? Неколцина командоси?

— Не, само да проследите един клетъчен телефон.

— Имаш ли съдебна заповед?

— След малко ще я получиш по факса.

— Дай ми номера на телефона и серийния номер на апа­рата.

Тя му ги продиктува.

— Какъв е този код, двеста и две?

— Нюйоркски. Субектът в момента е в движение.

— Няма проблем. Искаш ли да запишем какви разговори води?

— Не, само да определите местоположението му.

— Кога... чакай малко. Ето го факса... Издирване на из­чезнал, а?

— Да, нищо особено.

— Знаеш, че излиза скъпичко. Ще ви изпратя сметката.

— Ясно.

— Добре, не затваряй, ще извикам техниците.

В слушалката се чу слабо изщракване. Люси седна, пог­ледна похабените си от градинска работа пръсти - стар белег от порязване с връвта на една бала слама, следите от венчал­ната ѝ халка.

Като оглеждаше пръстите си, Люси Кър си даде сметка, че престъплението на Амелия Сакс я е ядосало повече от всичко друго досега. Когато отрязаха част от плътта ѝ, тя се почувства обезчестена. Когато съпругът ѝ я изостави - виновна и отчаяна. По-късно, като обмисляше случилото се с нея, я завладя гняв - болезнен, но все пак контролируем.

Сега, без разумно обяснение, бе обхваната от неописуема ярост към нюйоркската полицайка. Гняв, необуздан като оси­те, които Гарет използваше, за да убива жертвите си в Бла­куотър Ландинг.

Люси Кър, жената, която никога не беше причинявала съз­нателно вреда на никого, не можеше да прости предателст­вото.

Вече не чувстваше нито срам, нито вина, нито жалост.

Само гняв, гняв срещу онези, които я бяха предали: собс­твеното ѝ тяло, съпруга ѝ, Господ.

А сега и Амелия Сакс.

— Ало, Люси. Слушаш ли?

— Да, на телефона съм.

— Добре ли си? Звучиш странно.

Тя прочисти гърлото си:

— Нищо ми няма. Готови ли сте?

— Можете да действате. Кога ще се обади субектът?

Люси надникна в другата стая и извика:

— Готови!

Райм кимна.

Тя заговори отново в слушалката:

— Всеки момент ще се обади.

— Стой на телефона. Готови сме за засичане.

„Дано само да успеят, Господи - помоли се. - Дано...“

После допълни:

„И ми позволи да убия моя Юда.“

Том постави слушалките на главата на Райм и набра но­мера.

Ако Сакс си беше изключила телефона, след третото поз­въняване щеше да се чуе приятният глас на телефонистката.

Едно позвъняване... две...

— Ало?