Ubiyte Raym

Мери Бет си помисли, че ще удари Том с брадвата, за да го зашемети. Преди обаче Мисионера да издърпа приятеля си, тя хвана ръката, която опипваше гърдите ѝ, и я дръпна силно надолу. Едно стърчащо парче стъкло се заби в китката му. Нападателят изпищя от болка, пусна момичето и се отдръпна.

Мери Бет избърса уста и избяга в средата на стаята.

Мисионера се нахвърли върху Том:

— Защо, по дяволите, го направи?

„Удари го! - мислено викаше Мери Бет. - Фрасни го с брадвата! Той е полудял. Кажи на полицаите да го аресту­ват.“

Том не слушаше какво му говори приятелят му, а стиска­ше ръката си, гледаше с ужас раната и нареждаше:

— О, Господи, Господи...

— Нали ти казах да траеш! След половин час вече щеше да е в леглото ти! Всичко прецака!

Мери Бет с ужас осъзна, че никой не е имал намерение да я спасява. Никой не беше известил полицията!

Том вдигна окървавената си ръка:

— Гледай бе, човече. Гледай!

Запъти се с олюляваща се походка към гората. Спря на няколко метра от бараката и се обърна към нея:

— Шибана кучка! Приготви се. Пак ще се върнем!

Той погледна надолу и се наведе. След малко се изправи с камък в здравата си ръка. Запокити го към прозореца. Мери Бет отскочи назад, камъкът прелетя на десетина сантиметра от главата ѝ. Тя се хвърли на дивана и заплака.

Отвън отново долетя гневният глас на Том:

— Готви се, кучко! Ще се върнем!

Събраха се у Харис Томъл, на голямата буренясала лива­да, която той не си даваше труд да поддържа. Единствената „украса“ на двора му бяха камионът, паркиран пред къщата, и шевролетът му - спрян отзад.

Той беше най-образованият от тримата и се опитваше да си създаде образ на сваляч. Само той бе лежал в затвора - бяха го хванали да продава ценни книжа, които „случайно“ се оказали на друг човек. Беше отличен стрелец, но доколко­то бе известно на Кюлбо, никога не бе стрелял по човек. Ос­вен това мислеше прекалено много, обръщаше прекалено го­лямо внимание на външния си вид и не обичаше да черпи. Всичко го правеше изключително ненадежден партньор в то­ва, с което тримата се занимаваха през последните няколко години в окръг Пакенок.

За разлика от Кюлбо, който сам поддържаше къщата си, и от О’Сараян, който редовно забърсваше някоя сервитьор­ка, която да оправи фургона му, Харис Томъл не се грижеше за дома си. Така, предполагаше Кюлбо, вероятно се надява­ше да създаде впечатление за бохемски живот.

Това обаче си беше проблем на Томъл, а и не се бяха съб­рали на буренясалата ливада, за да обсъждат дизайна на до­мовете си. Причината беше арсеналът, който Томъл бе нас­ледил, когато една Нова година баща му отиде за риба на заледеното езеро Спайви Понд, за да изплува едва през про­летта.

Стояха на остъклената тераса и разглеждаха сандъците с пушки и револвери по същия начин, както в детството си бяха разглеждали бонбоните в магазина на Петерсън на Мейпъл стрийт, чудейки се какво да откраднат.

О’Сараян, който все хленчеше за Виетнам и гледаше всички филми на тази тема, си хареса черна автоматична пушка „Колт AR 15“, версия на М-16, предназначена за масова употреба.

Томъл взе красивата гладкоцевна пушка „Браунинг“ с ин­крустации, която Кюлбо копнееше да притежава повече от всичко на света, въпреки че предпочиташе да стреля с кара­бина. Самият Кюлбо пък избра стилната карабина „Уинчес­тър“ на Томъл с огромен оптически мерник.

Взеха достатъчно боеприпаси, вода и храна, уиски, кле­тъчния телефон на Кюлбо и спални чували, въпреки че не очакваха ловът да продължи много дълго.

24.

Линкълн Райм вкара количката си в изпразнената лабо­ратория на административната сграда на окръг Пакенок.

Люси Кър и Мейсън Жермен стояха със скръстени ръце до масата, върху която по-рано бяха микроскопите. Когато криминологът и болногледачът му Том влязоха, двамата по- мощник-шерифи ги изгледаха подозрително.

— Как може да направи такова нещо? - възкликна Мейсън. - Какво, по дяволите, си мисли?

На тези два въпроса вероятно и самата Амелия Сакс не можеше да отговори. Затова Райм се задоволи да попита:

— Нали няма пострадали?

— Не - отвърна Люси, - но Натан е доста разстроен. Не е приятно да гледаш отблизо дулото на „Смит и Уесън“, който бяхме достатъчно глупави да ѝ предоставим.

Райм се тревожеше за Амелия. Всички улики сочеха Га­рет Ханлън като извършител на изнасилване и убийство. Сакс бе позволила да я подлъже и сега се намираше в компанията на човек, който няма да се поколебае да я елиминира веднага щом реши, че не се нуждае от нея.

Трябваше да я открие колкото може по-скоро.

— С кола ли са избягали? - продължи да разпитва Райм.

— Не мисля - отвърна с влизането си шериф Бел. - Никой не е съобщил за открадната кола. Човек не може да се из­мъкне лесно от този район. Цялата местност е в блата, няма много пътища. Аз...

— Вземи няколко кучета, Джим - предложи Люси. - Ърв Уонър тренира две за щатската полиция. Вземи телефона му от капитан Декстър от Елизабет Сити. Ърв ще ги открие.

— Добра идея. И така...

— Имам едно предложение - прекъсна го Райм.

Мейсън се изсмя скептично.

— Какво? - попита шерифът.

— Предлагам ви сделка.