Ubiyte Raym

— Никъде няма да ходиш, Мейсън. Ако искаш да продъл­жиш да работиш в това шерифство, ще изпълняваш каквото ти кажа. Оставаш в офиса! Ясно ли е?

— По дяволите, Джим. Тя...

— Ясно ли е?

— Да, ясно е, дявол да те вземе!

Мейсън изхвърча от стаята.

— Добре ли си? - попита Бел.

Райм кимна.

— А вие? - обърна се към Том.

— Нищо ми няма.

Болногледачът отправи ризата на Райм. После, въпреки протестите на криминолога, отново му премери кръвното.

— Все същото - отбеляза. - Високо, но не критично.

Шерифът поклати глава:

— Трябва да се обадя на родителите на Джеси. Господи, колко ми е трудно. - Приближи се до прозореца и се загледа навън. - Първо Ед, сега Джеси. Кошмарно е.

— Моля те, Джим - каза Райм. - Дай ми възможност да ги открия и да поговоря с нея. Ако не го направиш, нещата само ще се влошат. Знаеш го. Ще има още убити.

Бел погледна картата и въздъхна:

— Имат двайсет минути преднина. Мислиш ли, че можеш да ги откриеш?

— Да. Мога.

— Натам - каза Шон О’Сараян. - Сигурен съм.

Кюлбо погледна на запад, накъдето сочеше приятелят му.

Преди петнайсет минути оттам се чу изстрел, после - викове.

— Какво има там? - попита Кюлбо.

— Блата, няколко стари постройки - отвърна Харис То­мъл, който бе обходил вероятно всеки квадратен метър на окръг Пакенок. - Пустош. Веднъж видях вълк там.

Вълците се смятат за изчезнали по тези места, но от вре­ме на време се появява по някой.

— Без майтап? - възкликна Кюлбо.

— Застреля ли го? - попита О’Сараян.

— Забранено е - отвърна Томъл.

— Защитени са - добави Кюлбо.

— И какво от това?

Кюлбо не се сети как да отговори на този въпрос.

Изчакаха няколко минути, но не чуха повече нито изстре­ли, нито викове.

— Да идем да проверим - предложи Кюлбо.

— Хайде - съгласи се О’Сараян и надигна бутилка вода.

— Пак ще бъде горещо - отбеляза Томъл, гледайки изди­гащото се над хоризонта слънце.

— Всеки ден е горещо - промърмори Кюлбо.

Взе пушката си и тръгна напред. Другите двама го пос­ледваха като верни кучета.

Мери Бет чу удар.

Отвори очи.

Нов удар.

— Здрасти, Мери Бет.

Гласът беше весел, като на човек, който говори на детето си. В просъница тя си помисли: „Това е татко! Защо се е върнал от болницата? Не трябва да цепи дърва в това състояние. Тряб­ва да го убедя отново да си легне. Взел ли си е лекарството?“

Тя се изправи, главата я болеше. Беше заспала на стола.

Нов удар.

„Чакай. Това не е баща ми. Той е мъртъв... Сигурно е Джим Бел...“

Нов удар.

— Мееери Бе-ет...

Тя подскочи. Голата, загоряла от слънцето глава на Том се появи на прозореца.

Мисионера отново заби брадвата във вратата. Том доле­пи лице до решетките, присви очи и огледа стаята:

— Къде си?

Тя загуби ума и дума.

— А, ето те, палавнице. Я, била си по-хубава, отколкото си мислех. - Вдигна ръка и ѝ показа шевовете на раната си. - Изгубих цял литър кръв заради теб. Сега ще се наложи да ми се реваншираш.

Нов удар.

— Знаеш ли какво, скъпа? Снощи, като си легнах, сънувах циците ти. Благодаря ти за този приятен сън.

Нов удар.

Този път острието на брадвата се показа от вътрешната страна. Том се отдръпна от прозореца и се притече на помощ на приятеля си.

— Хайде, брато - викна той окуражително. - Още малко, и сме вътре.

Последва нов удар.

35.

Сега Райм се тревожеше да не би Амелия да направи не­що, с което да причини смъртта си.

Беше я наблюдавал как чеше главата си до кръв, как гризе ноктите и разкървавява пръстите си, как кара с бясна скорост. Нещо подтикваше Амелия Сакс към саморазрушение.

Сега, когато бе убила човек, тази склонност щеше да се засили. След злополуката, която направи Райм инвалид, Тери Добинс, психологът на полицията, му беше обяснил, че от време на време ще му се иска да се самоубие. Не депресията обаче подтиква хората към такива действия. Депресията пра­ви индивида пасивен; повечето убийства се дължат на ком­бинация от безпокойство и панически страх.

Точно това сигурно чувстваше Амелия - преследвана, пре­дадена от самата себе си.

„Открий я! Открий я час по-скоро!“

Той отново погледна таблицата. Не разполагаше с улики от фургона. Люси и другите полицаи го бяха претърсили набързо - прекалено невнимателно, разбира се. Бяха заслепени от трес­ката за преследване и нетърпението да заловят бегълците.

Единствените свидетелства за местонахождението на Ме­ри Бет (закъдето се бяха запътили Сакс и Гарет) бяха пред него. Тези улики обаче бяха най-заплетеното нещо, което бе анализирал в живота си.

Трябваха му още, но нямаше.

След злополуката Райм напразно се бе опитвал да извика някакви свръхчовешки сили, за да помръдне тялото си. Беше чувал за хора, които са отмествали цели коли, за да спасят затиснати под тях деца, или са карали с невероятни скорос­ти, за да превозят някого до болницата. Скоро обаче си даде сметка, че това не е по неговите възможности.

Оставаше му само една сила - силата на ума.

„Мисли! Разполагаш само с ума си и уликите пред очите ти. Уликите няма да се променят. Затова промени начина си на мислене.“