Ubiyte Raym

Джеси Корн, който гордо докарва новия си червен пикап пред шерифството в почивния си ден и разхожда няколко де­ца в каросерията.

С тези мисли Люси се промъкваше през гората. Джим Бел им беше наредил да чакат при фургона. Щеше да изпра­ти Стив Фар, франк и Мейсън да ги сменят, а нея, Трей и Нед искаше да върне в града. Те обаче взеха единодушно ре­шение. Бързо прибраха трупа на Джеси във фургона и го пок­риха с един чаршаф. После Люси каза на Джим, че тръгват след бегълците и нищо на света няма да ги спре.

Гарет и Амелия бягаха бързо и не си правеха труда да зали­чават следите си. Движеха се по една пътека покрай блатата и отпечатъците им личаха ясно в меката почва. Люси си спомни какво бе казала Амелия на Райм за местопрестъплението на Блакуотър Ландинг - следите на Били Стейл бяха по-дълбоки отпред, което означаваше, че е тичал към Гарет, за да спаси Мери Бет. Сега виждаше същото в отпечатъците на бегълците.

След около километър почвата стана по-суха и следите вече не личаха толкова добре. Пътеката се загуби в тревата на голяма поляна и полицаите не можеха да разберат накъде са тръгнали престъпниците.

— По дяволите - изруга задъхано Люси. - По дяволите!

Обиколиха поляната, огледаха всеки метър, но не откри­ха нито пътека, нито нещо, което да им покаже накъде са тръгнали Амелия и Гарет.

— Какво ще правим? - попита Нед.

— Ще се обадим в шерифството и ще чакаме – отвърна тя.

Облегна се на едно дърво, хвана бутилката минерална во­да, която ѝ хвърли Трей, и я изпи до дъно.

Отново потъна в спомени.

Джеси Корн срамежливо ѝ показва блестящия сребрист пистолет, който възнамерява да използва на полицейското състезание по стрелба.

Джеси Корн отива с родителите си на църква на Локюст стрийт.

Спомените бяха болезнени, но тя не се опитваше да ги пропъди. Когато открие Амелия Сакс, гневът ѝ щеше да на­мери отдушник.

Вратата поддаде с няколко сантиметра.

— Мери Бет - провикна се Том. - Излез да си поиграем.

Двамата с мисионера си зашушукаха. След това Том пак се обади:

— Хайде, хайде, сладурче. Така ще е по-добре за теб. Ня­ма да ти направим нищо лошо. Вчера се пошегувахме. Няма­ме намерение да ти правим нищо лошо.

Тя се долепи с гръб към стената до вратата и стисна томахавката с две ръце.

Вратата се открехна още, пантите изскърцаха. На пода се появи сянка. Том се подаде внимателно през пролуката.

— Къде е? - пошепна Мисионера иззад вратата.

— Виждам вход за мазето. Сигурно е вътре.

— Добре, хайде да я измъкване и да се махаме. Тук никак не ми харесва.

Том пристъпи напред. Държеше ловджийски нож.

Мери Бет нямаше намерение да чака повече. Знаеше фи­лософията на индианците - когато битката е неизбежна, на­падай без предупреждение. Целта на войната не е да убежда­ваш врага да се предаде или да му доказваш надмощието си; целта е да го унищожиш.

Затова тя се показа спокойно иззад вратата, нададе вик като нападащ индианец и замахна с все сила с томахавката.

— Внимавай! - изкрещя Мисионера.

Том не успя да реагира. Камъкът го удари силно под ухо­то, разби долната му челюст и премаза гърлото му. Той из­пусна ножа, хвана се за врата, падна на колене и се задави. Изпълзя панически навън.

— По... мощ, по... мощ.

Никой обаче нямаше намерение да му помага. Мисионе­ра просто го издърпа от прага и го остави на земята.

— Нещастник! - изсъска той. Извади револвер от задния си джоб. Мери Бет затръшна вратата и отново зае мястото си зад нея. Избърса дланите си и стисна още по-силно тома­хавката. Отвън се чу изщракване на предпазител.

— Мери Бет, имам револвер, сигурно вече си видяла. Ня­ма да се поколебая да го използвам. Затова излез доброволно. Ако не излезеш, ще стрелям и може да пострадаш.

Тя се приведе зад вратата в очакване на изстрела.

Мисионера обаче блъфираше. Вместо да стреля, изрита с все сила вратата, която удари Мери Бет и я повали на земя­та. Когато обаче понечи да влезе, момичето също ритна вра­тата. Мисионера не го очакваше, дебелото дърво го удари по рамото и той загуби равновесие. Мери Бет излезе напред и замахна с томахавката към единствената част от тялото му, която виждаше - лакътя му. Той обаче се отдръпна навреме. От инерцията на удара томахавката се изплъзна от потните ѝ длани и се изтърколи настрани.

„Няма време да я гониш. Бягай!“

Мери Бет го прескочи, преди да се е опомнил, и избяга навън.

Най-после на свобода.

Поне успя да се измъкне от тази дупка.

Затича се наляво, към пътеката, от която бяха дошли с Гарет и която минаваше покрай едно доста голямо каролинско езерце.

Зави зад ъгъла на бараката и попадна право в ръцете на Гарет Ханлън.

— Не! - изкрещя тя. - Не!

Момчето се ококори от изненада. В ръцете си държеше револвер. Хвана я за ръката:

— Как излезе? Как?!

— Пусни ме!

Тя се опита да се измъкне, но хватката му беше желязна.

Зад него стоеше някаква жена с тъжно лице. Беше краси­ва, с дълга червена коса. Дрехите ѝ, също както на Гарет, бяха кални. Жената мълчеше. Изобщо не изглеждаше изне­надана от появата на момичето. Имаше вид на дрогирана.

— По дяволите - крещеше Мисионера. - Шибана кучка!

Той също зави зад ъгъла и се намери очи в очи с Гарет.