Ударът на кобрата

— Струва си да опитаме — изръмжа той. — Капитане, може ли корабът да генерира силно магнитно поле?

— Разбира се. С възбуждащите модулатори. Трябва само да махнем екранировката и ще получим достатъчно силно поле, за да объркаме тяхната ориентация. Ако наистина така се ориентират.

— Струва си да опитаме — повтори Банион. — Колко бърз може да се махне екранировката?

— Вече я свалят. Най-много един час.

И най-богатото въображение не би могло да нарече леко вълнообразния терен хълмист. Но въпреки това, шумът от плоскокопитното стадо се чу много преди то да се появи. Застанал на няколко метра от главната линия на кобрите, Джони избърса потта от дланите си. Тътнежът все повече нарастваше. Той се надяваше, че замисленото ще свърши работа. На теория тези лазери бяха в състояние да превърнат стадото в храна за плесените, но ако нещо се объркаше… Джони неволно си спомни колко трудно се убиваха големите тревопасни гаунти на Авентини.

— Готови! — прозвуча предупреждение от телефона. Той вдигна глава и видя въздушната кола. — Всеки момент ще ги видите. Чакайте сигнал от капитана.

Подобно на черно цунами, което се появява иззад вълнолом, зад един нисък хълм се показа предният фронт на стадото.

Не се движеха право към кобрите и бяха доста по-малки от гаунтите, но техният брой и видът им от ниско бяха повече от ужасяващи. Джони стисна зъби и потисна желанието да побегне и потърси прикритие. Когато вълната заля хълма, от телефона се чу команда:

— Огън!

Последва залп от бронебойните лазери, насочен не към плоскокопитните, а към купчини големи камъни, наредени на петдесет метра пред стадото. Много специални камъни. Ако геолозите на „Менсаана“ бяха прави, това особено геологично образувание щеше…

Оказаха се прави. След удара на лазерния лъч сместа от минерали с различни коефициенти на разширение се запазваше не повече от секунда и се пръскаше с трясък, който надвишаваше дори грохота на стадото. Подобно на гирлянд от празнични ракети, под точната стрелба на кобрите камъните продължаваха да се пръскат и също както при ракетите, резултатът беше само шум. Но това бе достатъчно. Когато стремителният бяг за момент спря от неочакваното объркване, Джони почти усети, че животните са изгубили вътрешното си чувство за ориентация. Миг по-късно колебанието отмина и стадото побягна с удвоена скорост, но в малко променена посока от допълнителното магнитно поле — няколко километра встрани. Сега флангът на стадото нямаше да закачи редицата на кобрите, а когато след около час „Менсаана“ излетеше и плоскокопитните възстановяха първоначалния си курс, те щяха да са най-малко на километър от лагера на хората.

Теоретично. Но имаше много време, докато се потвърдеше на практика.

— Добра работа свършихме — чу се гласът на Банион от телефона на Джони. — Хайде да се връщаме.

Преди залез се изчистиха и последните няколко облака и небето оживя от звезди. Хванати за ръка, Джони и Крис се разхождаха в периметъра, назоваваха съзвездията, които разпознаваха, и се опитваха да ги отъждествят със съответстващите им от Авентини. Накрая не останаха повече съзвездия и те мълчаливо продължиха, наслаждавайки се на нощния въздух. Джони, включил звуковите си усилватели, чу слабия рев преди Крис. Когато и тя го чу, постоянното ниво на шума показваше, че планът им е успял.

— Стадото плоскокопитни ли е? — попита тя и се взря в тъмнината.

— Позна — кимна Джони. — И не се приближават. Най-малко на километър са, може би дори на два.

Крис поклати глава.

— Странно. Спомням си как учителят ми по биология се нагърби със задачата да „докаже“, че никое сухоземно животно по-голямо от кондорин не може да се ориентира по геомагнитни линии; освен ако не съществува някакво невероятно силно поле. Ще ми се сега този учител да е тук.

Джони се засмя.

— Аз пък си спомням старата теория, според която всички местни растителни и животински видове на различните светове на Доминиона са мутации на спори или бактерии, пренесени със слънчевите ветрове от Земята. Този аргумент се радваше на силна подкрепа и при откриването на трофтите и минтистите. Не зная обаче как поддръжниците обясняват с него живота на Авентини. Ако все още има такива. Предполагам, че един от рисковете пред учените е да станат смешни в очите на обществеността.

— Знаеш, че въпросът за универсалния генетичен код винаги ме е занимавал — отвърна Крис. — Защо животът, който откриваме на различни планети, има същата ДНК и форми на протеина? Изглежда необяснимо.

— Въпреки че се оказва единствената ефективна структура?

— Никога не съм харесвала тази теория. Струва ми се арогантна.

Джони вдигна рамене.

— Аз също не я харесвам. Слушал съм, че според теорията на трофтите, някакъв гигантски катаклизъм почти стерилизирал целия този регион от Космоса и унищожил първите хора, започнали космически пътувания. Останали само водорасли и бактерии, но на различните светове те се развивали при различни условия.

— Този катаклизъм наистина трябва да е бил гигантски.