Ударът на кобрата

Джони отиде до дисплея. Тъмната маса изглежда се състоеше от стотици или хиляди отделни точки.

— Направете пълно изследване!

Шефърд кимна.

— В момента над нас има силна атмосферна турбуленция и това смущава работата на компютъра.

— Бих казал, че е някакво стадо или рояк насекоми — предположи Джони. — Към нас ли се движи?

— Трудно е да се каже. Все още е на сто километра, но изглежда флангът му ще мине над нас — отговори Шефърд. Той завъртя някакво копче и на един от екраните на мястото на инфрачервеното изображение се появи схема. Екстраполациите на различните части на обекта бяха представени с различни цветове. Виждаше се съвсем ясно, с „90-процентна достоверност“, че краят на червения клин докосва означеното местонахождение на „Менсаана“. Средното отстояние и скоростта също бяха дадени: 106 км; 8,1 км/ч.

— Значи след тринадесет часа ще са тук — промърмори Джони. — Е, ако е необходимо, за един час можем да напуснем лагера, но учените няма да пожелаят да преместят апаратурата си. Предполагам, че най-логичното е да изпратим група кобри да посрещнат това стадо и да се опитат да го спрат или отклонят.

— Да, сър, и ние мислим, че така ще е най-добре. — Банион се поколеба и Джони видя на лицето му изражението, което имаше синът му, когато молеше за някаква услуга.

— Хм, губернаторе… бихте ли дошли и вие? Всички ще се чувстваме по-добре, ако с нас има човек с вашия опит.

Джони погледна към Крис и вдигна вежди. Тя все още изучаваше дисплеите. Когато накрая срещна погледа му, изглеждаше изненадана, че изобщо я пита.

— Разбира се, че трябва да отидеш — каза Крис. — Само се пази.

„Дори да доживея до хиляда години…“ Той се обърна към Банион и кимна.

— Добре. Да тръгваме!

Наистина беше стадо — голямо стадо — и за Джони, който бе виждал такива неща само на лента, гледката от толкова много диви животни, събрани на едно място, беше едновременно и грандиозна, и малко страшна. Макар да летяха в затворена въздушна кола на двеста метра над стадото, те чуваха тропота на огромния брой четирикраки с кафява козина. Въпреки тревата, широките им копита вдигаха облак прах.

— Аз мисля — започна Банион, докато всички наблюдаваха картината под тях, — че ще трябва да преразгледаме основния си план.

Една кобра изсумтя, някой нервно се засмя. Джони изчака напрежението в претъпканата въздушна кола да спадне и махна към прозореца.

— Хайде да отлетим на няколко километра пред тях и да видим дали не можем да измислим нещо, с което да ги спрем или отклоним от пътя.

Банион кимна и обърна колата. Докато тропотът заглъхваше, Джони изучаваше пейзажа и надеждата му все повече намаляваше. Кобрите вече бяха установили, че между стадото и „Менсаана“ няма много естествени препятствия, а сега, когато знаеше какво трябва да спрат, му се струваше, че не могат да направят нищо върху терена, което да им попречи. Вероятно ще е необходимо нещо по-драстично. Драстично и опасно.

Банион очевидно бе стигнал до същото заключение.

— Страхувам се, че ще трябва по някакъв начин да ги изплашим — каза той достатъчно силно, за да го чуе Джони.

— Цели райони от Земята и Блу Хевън са били заети от големи стада — каза Джони. — Ще ми се да зная как са се оправяли при такива случаи. Ние нямаме на борда експлозиви и дори не знаем как изглеждат тези хищници. Предполагам, че трябва да се спуснем при тях и от непосредствена близост да използваме лазерни и звукови оръжия.

— Правилно. Обхватът на лазерите не е чак толкова малък. Ако не ни видят, няма никаква гаранция, че ще разберат в каква посока да тичат, за да ни нападнат.

„Особено ако не забележат, че ги убиват“, помисли за момент Джони, но не му хрумна нищо друго, по-малко банално.

— Добре. Да се опитаме най-напред да ги подплашим с колата. Може би този номер ще мине.

Но животните явно нямаха врагове във въздуха. Те не обърнаха никакво внимание на спускащата се над тях машина и продължиха невъзмутимо да тичат, без да променят посоката.

— Да опитаме ли сега по трудния начин? — попита някой.

— Страхувам се, че се налага — кимна Банион. — Но се надявам да не е много трудно. Само колкото да осигурим на биолозите малко работа. Не бива да даваме жертви.

— Не бива да има дори и ранени — допълни Джони. — Ние само ще…

Телефонът на колата звънна и той млъкна.

— Губернаторе, тук имаме нещо, което може да е важно — прозвуча гласът на капитан Шефърд. — Спътникът извършва голямо геологическо изследване. Изглежда, като че ли стадото тича по силовите линии на магнитното поле на планетата.

Банион погледна към Джони и повдигна вежди.

— А пък аз мислех, че единствените същества, които се ориентират по геомагнитните силови линии, са насекомите, птиците и малките животни.

— Така мислят и всички биолози на „Менсаана“ — отвърна сухо Шефърд. — Но те признават, че няма причина и по големи животни да не използват същия механизъм.

— Ако допуснем, че стадото наистина се движи по магнитните линии, застрашен ли е лагерът? — попита Джони.

— Да. Дори вероятността за това нараства с два пункта.

Джони погледна очаквателно към Банион.