Ударът на кобрата

„Тогава прочистете горите“, помисли си Джошуа. Но подобна задача може би изискваше повече труд, отколкото струваше цялото село.

Автобусът тръгна по околовръстния път към южната страна на селото, където в стената се виждаше черна порта. Когато наближиха, тя се отвори. Очевидно ги очакваха и следяха. Автобусът мина през портата, Джошуа се обърна и я видя да се затваря.

Поради стената и гората той подсъзнателно очакваше да види примитивно село с колиби със сламени покриви. Остана разочарован, когато видя солидни сгради, модерни улици и хора като онези в Солас. Автобусът спря и до него се приближиха трима души. Щом слезе и последният човек от квазаманския ескорт, посрещачите пристъпиха напред.

— Кмете Инглис — заговори Моф, — позволете ми да ви представя нашите гости от Авентини: Серенков, Риндстат, Йорк и Моро.

Ако градският наместник Кимерон на Солас беше почти винаги весел, Инглис бе тържествено учтив.

— Добре дошли в Хърисийм — поздрави ги той. — Разбрах, че искате да се запознаете с живота в селата на Квазама. С каква цел, ако мога да попитам?

И така, квазаманското подозрение не е атрибут само на големите градове. За Джошуа това беше още по-голямо разочарование.

Серенков повтори познатите приказки за търговски и културен обмен, а през това време Джошуа огледа наоколо. В Хърисийм, за разлика от Солас, изглежда нямаше по-високи от шестетажни сгради. Липсваха и абстрактни цветни рисунки по стените на постройките. Във всичко останало селото представляваше умалено копие на по-големия град. Дори защитната стена не се натрапваше и му трябваше време, за да разбере, че от вътрешната страна тя е изрисувана с картини на сгради и горски пейзажи. „Защо тогава отвън е боядисана в черно?“ — питаше се той. И изведнъж разбра. — „Черно. Същият цвят като дънерите на дърветата. Нападащите бололини трябва да виждат селото като гигантско дърво и да го заобикалят. А това означава…“

Той посегна към гърдите си, за да затисне микрофона на преводача.

— Сетих се — промърмори Джошуа. — Рисунките по улиците на Солас го правят да изглежда като гора. И това кара бололините да се отклоняват.

Последва продължителна пауза и той се зачуди дали на монитора в „Капка роса“ има някой. После в слушалката прозвуча гласът на Намиди.

— Интересно. И странно. Но е напълно възможно. Отчасти зависи колко добро е зрението на бололините, предполагам. Губернатор Телек още спи, но веднага щом се събуди, ще й предам. Тогава ще разбера дали през изминалата нощ е попаднала на някакви данни.

— Чудесно — каза Джошуа, — а междувременно можеш ли да ми дадеш що-годе разумно социологическо обяснение за желанието им да пускат тези стада през Солас?

— Това наистина поставя под съмнение твърдението на Моф, че те просто не могат да попречат на бололините да влязат в града — съгласи се Намиди. — Ще помисля, но засега нищо не ми идва наум. Почакай една секунда… моля те, отмести си главата малко наляво.

Джошуа покорно мръдна главата си на няколко сантиметра в желаната посока.

— Какво има?

— Онзи знак, ограден с червено, близо до портата… Не съм го виждал в Солас. Чакай да включа оптическия транслатор…

Джошуа задържа за момент главата си неподвижна, за да се получи на лентата добър образ, после се обърна към другите.

— Чудесно — каза Намиди. — Надписът гласи: „Крисджо ще нападне този месец: на 8-и и 22-и в 10 часа“. Ако числата, които видяхме на друго място, са верни, днес е осми. Чудя се защо си правят труда да слагат знак при средствата за комуникация, които имат?

— Може би такова малко село като Хърисийм не разполага със същата жична мрежа като онази в Солас — предположи Джошуа. Изглеждаше, че Серенков и квазаманците са свършили предварителните разговори; кметът Инглис сочеше една открита кола, подобна на онази, която използваха в Солас цяла седмица. — Ще се опитам да разбера — добави той и свали ръка до тялото си.

От репродуктора на преводача чу гласа на Инглис:

— …по-късно ще посетим обработваемите земи. В момента мнозина от работниците са на лов, затова не може много да се види.

— На лов за крисджо ли? — попита Джошуа.

Инглис го погледна.

— Естествено. Само крисджо и бололините си заслужават масов лов. Когато приближат, ще чуете предупредителни сирени.

— Моф спомена един-два пъти за крисджо — каза Серенков. — Останах с впечатление, че са опасни, но друго нищо не чухме.

— Опасни ли? — Инглис се засмя. — Опасни е меко казано за животни, дълги повече от два метра и високи един метър, със зъби, които за секунди могат да прехапят човек. Свирепи зверове. Застрашават и хората, и добитъка.

— Приличат малко на нашите рогати леопарди — отбеляза мрачно Риндстат. — Местни авентински хищници, с които се борим откакто сме се заселили.

— Тук не е така — поклати глава Инглис. — Според древните легенди, крисджо са били относително миролюбиви, избягвали са първите заселници и са проявявали готовност да си разделят бололините с хората. Едва по-късно, може би когато са разбрали, че хората имат намерение да останат завинаги, започнали да ги нападат.