Ударът на кобрата

Само за пет минути той настрои полевия анализатор и когато го свърза с входния канал на лазерния комуникатор, на другия край на връзката Телек вече бе включила необходимата клавиатура и дисплей.

— Добре — каза тя. — Сега стой по-далече.

Дистанционният анализатор, който приличаше на голяма двойна морска звезда, запълзя по трупа на бололина и се спря от онази страна, където на повечето земни животни се намира сърцето. В едната му ръка се появи скалпел и той направи разрез в тъмната кожа. Пири изчака да се увери, че камерите на анализатора са закрепени здраво на съседните дървета и след това се заразхожда около него, за да пази обекта. Не можеха да си позволят хищници или квазаманци да се натъкнат на трупа. Гледката не беше особено приятна.

Минаха три часа, преди анализаторът да се върне на земята и да сигнализира, че работата е приключила. Трупът вече не можеше да се познае от какво животно е. Пири отвърна очи от него и сложи слушалките.

— Обажда се Пири.

— А, върнах се. — От гласа не можеше да се познае дали Телек е уморена. — Сега отвори хладилните чанти и извади една тарбина. По-добре да започнем с неоплодената.

— Сигурна ли си, че искаш да я анализираш тук? — попита колебливо той.

— С дистанционното всичко става така добре, сякаш работя със собствените си ръце — увери го Телек, — а и по този начин още преди да излетим, ще получа някои от интересуващите ме отговори. Или най-малкото ще предам на Юри въпросите да ги изясни.

— Добре, ти си шефът.

Пири намери нужната хладилна чанта, извади замразената тарбина и я сложи на голата земя. Анализаторът изпълзя върху нея, а Пири отново се заразхожда.

Той се върна още два пъти. Първия път да извади оплодената тарбина, а след това мохото и всеки път се чудеше колко ли време ще издържи Телек с тези деликатни хирургически операции. Но тя не проявяваше никакви признаци на умора и когато светлината на полевия анализатор угасна, на изток небето беше почнало да просветлява.

— Доволна ли си? — попита той, докато събираше апаратурата.

— Още не знам — отвърна бавно Телек. — Данните изглеждат съвсем ясни, но не съм сигурна дали трябва да ги приема за верни. Мохите и тарбините май са два съвсем различни вида, а и мохите като че ли не ги оплождат, ами ги заразяват.

— Какво ги правят?

— Единственият им външен полов орган прилича на органична игла за спринцовка. С нея мохото инжектира течност, която съдържа ядра, подобни на вируси, вместо сперматозоиди. Тези ядра… е, това е само мое предварително предположение… изглежда атакуват клетки в гърба на тарбините и ги превръщат в зародиш на мохо.

Пири погледна осакатеното мохо, което започваше да се покрива с насекоми.

— Странно!

— И аз това казвам — съгласи се Телек и въздъхна. — Но колкото повече мисля, толкова по-естествено ми се струва. По този начин мохите прехвърлят и изхранването, и защитата на малките на друг индивид. Фактически на съвсем различен вид и следователно не трябва да се принасят в жертва.

— Но какъв стимул има тарбината да живее, след като зародишът ще я убие? — възрази Пири. — И как младите птици получават необходимите навици от родителите си?

По линията се чу гласът на Кристофър.

— Ти правиш паралел с онези насекоми, които снасят яйца в тялото на други и когато яйцето се излюпи, се превръщат в храна на ларвата. Но младите мохи не трябва да убиват своя приемник. Ако разгледаш отблизо кожата и мускулите, ще видиш, че мястото, в което се намира зародишът, може да се отвори и след това отново да се затвори с минимални увреждания, без това да се отрази на възможността за летене.

— Ако приемем, че мохото не надвишава определена минимална големина — добави Телек. — А колкото до уменията, след раждане в мозъка на мохите изглежда има много по-голяма част първично програмирана структура с висока плътност на нервните клетки, отколкото в животинските видове, които съм изследвала на Авентини. Това, разбира се, е само предположение. Не е задължително биохимията на Квазама да е строго аналогична на нашата.

— А и ти си изпекъл част от този мозък, като си застрелял птицата — отбеляза Кристофър.

— Престани, Бил. Във всеки случай, струва ми се напълно възможно младите мохи просто да се измъкват изпод кожата на тарбините, да литват и да започват самостоятелен живот в гората.

— Или върху нечие рамо. — Пири се намръщи, когато през ума му мина тази мисъл. — На нечие рамо. Така, както тарбините яздят бололините.

— Значи и ти си забелязал сходството — обади се пак Кристофър. — Още по-интригуващо е, че тарбините имат същата органична игла като мохите.

— Що се отнася до бололините — намеси се Телек, — един Бог знае какъв животински вид използват за износване на своите зародиши. Може би сами си ги износват. При най-големите животни трябва да има нещо различно.

— „Големите бълхи носят на гърба си малки, които да ги хапят…“ — цитира Пири старата поговорка.

— „…малките бълхи носят по-малки и така до безкрайност“ — довърши Телек. — Ти си третият човек, който я цитира тази вечер. Като започнем с мен.